— Госпожице Дрискол — рече мрачно и показа с ръка стола при бюрото.
Тя задържа за малко погледа си върху него, очите й бяха големи и тъмни и Стоунър си помисли, че лицето й е изключително бледо. Катрин понаведе глава и след като се отдръпна, седна на стола, който Стоунър й бе показал с бегло движение.
Той също седна отново и за миг се взря в нея, без всъщност да я вижда. После усети, че такова отношение може да бъде изтълкувано като грубост, и се опита да се усмихне, сетне промърмори по инерция някакъв въпрос за занятията й — колкото да не е без никак.
Катрин заговори внезапно:
— Веднъж… веднъж казахте, че имате желание да прегледате дисертацията ми — дали съм я започнала добре.
— Да — потвърди Стоунър и кимна. — Струва ми се, че казах такова нещо. Разбира се.
Едва тогава забеляза, че тя стиска върху скута си папка.
— Стига да не сте зает, разбира се — рече плахо Катрин.
— Изобщо не съм зает — отвърна Стоунър, като се постара да вложи в гласа си поне малко плам. — Извинявайте. Не исках да прозвучи разсеяно.
Тя вдигна колебливо папката и му я подаде. Стоунър я взе така, сякаш да провери колко тежи, и се усмихна на Катрин.
— Мислех, че сте напреднали повече — рече.
— Бях напреднала — отговори Катрин. — Но започнах наново. Възприех нов подход и… и ще бъда признателна, ако ми кажете какво мислите.
Той й се усмихна още веднъж и кимна, не знаеше какво да каже. Известно време седяха в неловко мълчание.
Накрая Стоунър попита:
— Кога я искате обратно?
Тя поклати глава.
— Няма значение. Когато успеете.
— Не искам да ви бавя — рече Стоунър. — Какво ще кажете за този петък? Така ще имам предостатъчно време. Някъде към три?
Тя стана точно толкова внезапно, както и беше седнала.
— Благодаря — каза. — Не искам да ви притеснявам. Благодаря.
Обърна се и стройна, с изправен гръб, излезе от кабинета.
Стоунър държа известно време папката, взрян в нея. После я остави на бюрото и се върна към писмените работи на първокурсниците.
Това беше във вторник и следващите два дни ръкописът лежа недокоснат на бюрото му. По причини, които не проумяваше докрай, Стоунър не намираше сили да отвори папката, да започне да чете, нещо, което допреди няколко месеца щеше да бъде за него приятно задължение. Гледаше папката предпазливо, сякаш е враг, опитващ се да го прилъже да влезе във война, която Стоунър е отказал.
После дойде петък, а той още не я беше прочел. Видя я как лежи с укор на бюрото сутринта, докато взимаше книгите и записките за занятието в осем часа, после, когато малко след девет се върна, бе на път да реши да пусне в пощенската кутия на госпожица Дрискол в централната сграда бележка, с която да я помоли да му даде още една седмица, след това обаче си помисли, че ще прехвърли набързо дисертацията преди занятието в единайсет и когато Катрин дойде следобед, ще й каже няколко повърхностни думи. Но все не намираше сили да отвори папката и точно преди да тръгне за занятието, последното за деня, я грабна от бюрото, пъхна я при другите записки и забърза през университетското градче към аудиторията.
Занятието завърши в дванайсет и Стоунър се забави заради няколкото студенти, които искаха да поговорят с него, затова вече минаваше един, когато успя да се отскубне. С някаква мрачна решителност се отправи към библиотеката, смяташе да намери свободна ниша и преди срещата с госпожица Дрискол в три да прочете набързо за един час ръкописа.
Но дори в сумрачната, позната тишина на библиотеката, в празната ниша, която откри в долните дълбини на лавиците с книги, му беше трудно да се накара да погледне страниците, които носеше със себе си. Отвори други книги и зачете напосоки отделни абзаци — седеше, без да се помръдва, и вдишваше тежката миризма на стари книги. Накрая въздъхна, не можеше да протака повече, отвори папката и прегледа набързо първите страници.
В началото само някакво нервно крайче на съзнанието му докосваше онова, което той четеше, малко по малко обаче думите започнаха да си проправят насила път. Стоунър се свъси и зачете по-внимателно. И после се увлече: върна се на мястото, откъдето бе започнал, и вниманието му се съсредоточи върху страницата. Да, каза си, разбира се. Голяма част от материала, който Катрин бе представила в доклада на семинара, беше включена тук, но той бе пренареден, преработен и указваше към посоки, които самият Стоунър бе зърнал съвсем бегло. Господи, каза си леко изумен, и докато обръщаше страниците, пръстите му трепереха от вълнение.