Щом стигна до последния написан на машина лист, се облегна в щастливо изтощение и се взря в сивата циментова стена отпред. Макар и да му се струваше, че откакто е започнал да чете, са минали само няколко минути, Стоунър си погледна часовника. Беше почти четири и половина. Той скочи на крака, събра набързо ръкописа и изхвърча от библиотеката — знаеше, че е много късно и вече е все едно, но въпреки това прекоси едва ли не тичешком университетското градче и отиде в Джеси Хол.
Докато на път към кабинета си минаваше покрай стаята на ръководителя на катедрата, чу, че го викат по име. Спря и надзърна през отворената врата. Секретарката — ново момиче, което Ломакс бе назначил съвсем наскоро, — му каза с укор, едва ли не нагло:
— Госпожица Дрискол беше тук в три, за да се срещне с вас. Чака близо час.
Стоунър кимна, благодари й и продължи по-бавно към кабинета си. Каза си, че вече е все едно, че може да върне ръкописа в понеделник и тогава да се извини. Но вълнението, обзело го, след като бе прочел ръкописа, не го отпускаше и Стоунър закрачи неспокойно из кабинета си — от време на време спираше и си кимаше. Накрая отиде при библиотеката, потърси малко и издърпа тънка брошурка с размазани черни букви върху подвързията: „Телефонен указател на преподавателите и администрацията в Университета на Мисури“. Намери името на Катрин Дрискол, тя нямаше телефон. Стоунър си записа адреса й, взе от бюрото ръкописа и излезе от кабинета.
На около три пресечки от университетското градче в посока центъра на града имаше няколко големи стари къщи със стаи, обособени преди известно време в отделни апартаменти, където сега живееха студенти от горните курсове, млади преподаватели, служители от университетската администрация и други хора. Къщата, където живееше Катрин Дрискол, беше в средата. Беше огромна, триетажна, от сив камък, с изумително многообразие от входове и изходи, с кулички, еркерни прозорци и балкони, издадени от всички страни напред и нагоре. Накрая Стоунър намери името на Катрин Дрискол върху една пощенска кутия отстрани на сградата, където имаше късо циментово стълбище за врата в сутерена. Той се поколеба за миг, сетне почука.
Когато Катрин Дрискол отвори, Уилям Стоунър за малко да не я познае — беше си вдигнала нехайно косата и я беше прихванала високо, така че се виждаха малките й розово-бели уши, беше с очила с тъмни рамки, зад които тъмните й очи изглеждаха големи и уплашени, беше облечена в риза с мъжка кройка с разкопчана яка и тъмен панталон, с който изглеждаше по-слаба и стройна, отколкото я помнеше Стоунър.
— Извинявайте… пропуснах срещата — каза той спънато. Подаде й рязко папката. — Реших, че може би ви трябва за почивните дни.
Известно време тя не каза нищо. Гледаше го безизразно и хапеше долната си устна. Отдръпна се назад.
— Няма ли да влезете?
Стоунър тръгна след нея и от много късия, тесен коридор влезе в стаичка, тъмна и с нисък таван, с ниска кушетка, която служеше и за канапе, дълга ниска маса отпред, тапицирано кресло, малко бюро със стол и пълна с книги библиотека на стената. По пода и кушетката също имаше книги, по бюрото бяха разпилени листове.
— Доста тясно е — каза Катрин Дрискол, като се наведе да вдигне една от книгите на пода, — но на мен не ми трябва много място.
Стоунър седна на тапицираното кресло срещу кушетката. Катрин го попита ще пие ли кафе и той отговори, че да. Тя отиде в кухничката и след като се отпусна, Стоунър се огледа, заслушан в тихите звуци откъм кухнята.
Катрин донесе кафето в крехки бели порцеланови чаши върху черен лакиран поднос, който остави на масичката при кушетката. Известно време отпиваха от кафето и разговаряха притеснено. После Стоунър отвори дума за онази част от ръкописа, която беше прочел, и за вълнението, което беше усетил по-рано, в библиотеката — беше се навел напред и говореше напрегнато.
Доста време двамата разговаряха, без да се притесняват, прикрити зад темата. Катрин Дрискол седеше с блеснали очи в края на кушетката и ту преплиташе тънки пръсти над масичката, ту ги раздалечаваше. Уилям Стоунър бе придърпал напред креслото и се беше навел напрегнато към младата жена — бяха толкова близо, че ако протегнеше ръка, той щеше да я докосне.
Обсъждаха въпросите, свързани с началните глави на студията, докъде може да доведе тя, колко важна е темата.