— Не бива да се отказвате — посъветва Стоунър с припряност, която не разбираше. — Колкото и трудно да ви се струва понякога, не се отказвайте. Прекалено добре е за вас, за да се отказвате. О, няма съмнение, че дисертацията е добра.
Катрин мълчеше и за миг оживлението напусна лицето й. Тя се облегна, извърна поглед и каза някак разсеяно:
— Семинарът… някои от нещата, които казахте… ми бяха много полезни.
Той се усмихна и поклати глава.
— На вас този семинар не ви беше необходим. Но се радвам, че имахте възможност да се включите в него. Според мен беше добър.
— О, какъв срам! — избухна тя. — Какъв срам. Семинарът… вие бяхте… след семинара трябваше да започна отначало. Какъв срам, че ви…
Тя замълча, огорчена, ядосана и объркана, стана и отиде неспокойно при бюрото.
Стоунър се стъписа от изблика й и известно време не каза нищо. После рече:
— Не се притеснявайте. Случват се такива неща. С времето всичко ще се нареди. Наистина не е важно.
И най-неочаквано, след като той изрече думите, вече не беше важно. За миг усети, че онова, което е казал, си е самата истина, и за пръв път от месеци усети как го отпуска бремето на отчаянието, чиято тежест не бе осъзнавал докрай. Почти зашеметен, повтори едва ли не през смях:
— Наистина не е важно.
Но сега и двамата се чувстваха неловко и вече не можеха да говорят свободно, както преди няколко мига. След малко Стоунър се изправи, благодари за кафето и се сбогува. Катрин го изпрати до вратата и му пожела едва ли не рязко „лека нощ“.
Навън беше тъмно и във вечерния въздух се долавяше пролетен студ. Стоунър си пое дълбоко дъх и усети как потреперва. Светлините на града зад назъбените очертания на къщите с апартаменти грееха в рехавата мъгла. Уличната лампа на ъгъла разсейваше малко мрака наоколо, а в мрака нататък внезапно екна смях, който прокънтя и заглъхна. Мъглата задържаше мириса на дим, който идваше от запалените по задните дворове отпадъци, и докато Стоунър вървеше бавно във вечерта, докато вдишваше от този мирис и усещаше по езика си хапливия нощен въздух, му се струваше, че мигът, в който е влязъл, е бил достатъчен и може би не му трябва много повече.
И така той изживя своята любов.
Осъзна постепенно чувството си към Катрин Дрискол. Хвана се, че си търси поводи да ходи следобед в жилището й: хрумваше му заглавието на някоя книга или статия, той си го записваше и правеше всичко възможно да не вижда Катрин из коридорите на Джеси Хол, за да се отбие при нея следобед и да й го каже, да пийне кафе и да поговори. Веднъж прекара половин ден в библиотеката, за да търси препратка, която щеше да подсили един момент във втората глава на дисертацията, сторил му се съмнителен, друг път преписа прилежно част от малко известен латински ръкопис, от който библиотеката притежаваше фотокопие, и заради това прекара няколко следобеда при Катрин — помагаше й с превода.
През времето, когато бяха заедно, Катрин Дрискол беше любезна, приятелски настроена и сдържана, дълбоко в себе си беше признателна за часовете и интереса, които Стоунър посвещаваше на работата й, и се надяваше да не го задържа и отклонява от по-важни неща. На Стоунър не му хрумваше, че Катрин може да го възприема като друго, освен като проявяващ интерес преподавател, на когото се възхищава и чиято помощ, макар и приятелска, прекрачва границите на задълженията му. Стоунър се възприемаше като донякъде нелепа личност, към която някой може да проявява само безличен интерес, и след като призна пред себе си какво изпитва към Катрин Дрискол, внимаваше отчаяно да не покаже чувствата си по начин, по който може да бъде лесно разкрит.
Повече от месец се отбиваше по два-три пъти на седмица у Катрин, но не стоеше повече от два часа — притесняваше се да не би тя да започне да се дразни от честата му поява, затова внимаваше да идва само когато беше сигурен, че наистина ще й помогне в работата й. Мрачно развеселен, си даде сметка, че се готви за посещенията си при нея точно толкова прилежно, както и за лекциите, и си казваше, че това е достатъчно, че ще се задоволи само да я види и да говори с нея, докато тя търпи присъствието му.
Но колкото и да внимаваше и да се стараеше, следобедите, прекарани заедно, ставаха все по-напрегнати. Случваше се дълго време двамата да не знаят какво да кажат, отпиваха от кафето, гледаха встрани, изричаха с плахи, сдържани гласове: „Ами…“, и си намираха причини да се движат неспокойно из стаята, за да са по-далеч един от друг. С тъга, за която не бе очаквал да е толкова силна, Стоунър си мислеше, че посещенията му вече обременяват Катрин и че тя не му го казва само от любезност. Знаеше, че ще му се наложи да го направи, и взе решението да се отдалечи от Катрин, но постепенно, така, че тя да не разбере, че е усетил колко е неспокойна, все едно не може да й помогне повече.