Следващата седмица се отби само веднъж, а по-следващата не отиде изобщо. Не бе очаквал, че ще води такава вътрешна борба: следобед, докато седеше в кабинета си, се налагаше едва ли не физически да се сдържа да не става от бюрото, да не хуква навън към жилището на Катрин. Един-два пъти я видя отдалеч, в коридорите — тя бързаше за лекции, затова той се обърна и се отправи в другата посока, за да не им се налага да се срещат.
След известно време го обзе някакво вцепенение и Стоунър си каза, че няма страшно, до няколко дни ще бъде в състояние да вижда Катрин по коридорите, да й кима и да се усмихва, дори да я поспре за малко и да я пита как върви дисертацията.
После един следобед, докато прибираше пощата си в централната сграда, чу как един млад преподавател споменава на друг, че Катрин Дрискол е болна и от два дни не води занятия. И вцепенението се изпари — той усети в гърдите си остра болка, а решителността и силната воля го напуснаха. Забърза към кабинета си и там, след като огледа отчаяно библиотеката, избра една книга и отново излезе. Докато стигне в жилището на Катрин Дрискол, се беше задъхал, затова се наложи да почака малко пред вратата й. Сложи си на лицето усмивка, за която се надяваше да е нехайна, и почука.
Катрин бе дори по-бледа от обикновено, под очите й се тъмнееха сенки, тя беше облечена в тъмносин пеньоар и косата й бе прибрана строго назад.
Стоунър усети, че говори нервно и глупаво, но не бе в състояние да спре потока от думи.
— Здравей — рече бодро, — чух, че си болна, и реших да намина да видя как си, нося ти книга, която може би ще ти свърши работа, добре ли си? Не искам да…
Слушаше как звуците се леят от скованата му усмивка и не можеше да се сдържи и да не се взре търсещо в лицето й.
Когато накрая млъкна, Катрин се дръпна от вратата и промълви:
— Влез.
След като Стоунър се озова във всекидневната, която служеше и за спалня, нервното му оживление се стопи. Той седна на креслото срещу кревата и след като Катрин Дрискол седна срещу него, усети как го обзема познатото усещане за непринуденост. Известно време и двамата не казаха нищо.
Накрая Катрин попита:
— Искаш ли кафе?
— Не се притеснявай — отвърна Стоунър.
— Не ми струва нищо. — Гласът й беше рязък и в него се долавяше едва загатнат гняв, който той бе чувал и преди. — Само ще го притопля.
Тя отиде в кухнята. Сам в малката стая, Стоунър се вторачи мрачно в масичката и си помисли, че не е трябвало да идва. Изуми се на безразсъдството, тласкащо хората към нещата, които правят.
Катрин Дрискол се върна с кафеника и две чаши, наля от кафето и както седяха, двамата загледаха как от черната течност се вдига пара. Катрин извади от намачкания пакет цигара, запали я и издиша нервно дима. Стоунър забеляза книгата, която беше донесъл и още стискаше в ръце. Сложи я на масичката между двамата.
— Сигурно не ти е до това — подхвана, — но се натъкнах на нещо, което може би ще ти е от полза, и си казах…
— Не съм те виждала от близо половин месец — рече Катрин и след като смачка фаса, го завъртя яростно в пепелника.
Стоунър се стъписа и отвърна объркан:
— Бях доста зает… толкова много неща…
— Няма значение — каза тя. — Наистина. Не биваше да…
Потърка с длан челото си. Стоунър я погледна угрижено, помисли си, че Катрин сигурно има температура.
— Съжалявам, че си болна. Ако има нещо, с което мога да…
— Не съм болна — прекъсна го тя. И добави с глас, който беше спокоен, замислен и почти безразличен: — Ужасно, ужасно нещастна съм.
Той пак не я разбра. Оголените остри думи се врязаха като нож в него, Стоунър се поизвърна настрани и рече объркан:
— Съжалявам. Ще ми разкажеш ли? Ако има нещо, с което мога да…
Тя вдигна глава. Лицето й беше застинало, но очите й блестяха от насъбралите се като езерца сълзи.
— Не исках да те притеснявам. Извинявай. Сигурно ме мислиш за много глупава.
— Не — отрече Стоунър.
Взря се за миг в нея, в бледото лице, което тя явно с усилие на волята държеше безизразно. Сетне се вгледа в големите си кокалести длани, с които беше обхванал едното си коляно, пръстите му бяха тежки, с тъпи върхове, а кокалчетата по тях приличаха на бели възли върху кафявата плът.
Накрая Стоунър каза тежко и бавно:
— В много отношения съм невеж, не ти, а аз съм глупакът. Не идвах да те видя, защото си мислех… чувствах, че започвам да досаждам. Може би не е било така.