— Няма да будя О’Донъл за подобна дреболия.
— Добре — тонът му бе едновременно любезен и неумолим. — Искаш ли аз да карам?
— Бо, махни се от пътя ми! Нямам време за детинщини!
— Обади се на О’Донъл, обади се на — какво беше? — радиоколата, иначе аз ще дойда с теб. В противен случай се настанявай удобно, защото няма да излезеш оттук.
Към гърлото й се качи гняв, но тя стисна зъби.
— Това е моята работа. Просто защото съм спала с теб, не значи, че…
— Ти няма да отидеш там — неочаквано ледено изрече той и резкият му тон я накара да направи преоценка за него. — Приемам работата ти, Катарина. Но тя не включва да излизаш сама, защото някакъв луд ти изпраща съобщения. Е, какво ще правим?
Тя отвори якето си.
— А това виждаш ли го?
Бо погледна бегло пистолета й.
— Трудно е да го пропусна. Какво ще правим?
— Върви по дяволите, Бо! Махни се от пътя ми! Не искам да те ударя.
— И други са опитвали. Може и да ме свалиш. Надявам се да намерим начин да се разберем. Но ако не успеем, ще вдигна унизения си скапан задник и ще се кача в моята кола, за да те последвам. Така или иначе няма да те оставя да тръгнеш сама. Ако ти се струва егоистично, може да го обсъдим по-късно. Нека да не губим време.
Тя започна да проклина на италиански. Това беше запазена марка за най-тежките и най-гадните моменти. От устата й се изсипа цяла поредица цветисти клетви, докато той стоеше и най-невъзмутимо я наблюдаваше.
— Аз ще карам — предаде се накрая и буквално вдигаше пара, когато той отвори вратата. — Вие, мъжете, нищо не разбирате.
— Ти не си мъж, така че не знаеш нищо за мъжете — парира я Бо.
— Няма да се обадя на партньора си за нещо толкова обикновено само защото съм момиче.
— Не мисля така — Бо седна на мястото на пътника, като я остави да фучи около колата. — Искам да кажа, че да, без съмнение си момиче, но според мен става дума за най-обикновен здрав разум.
— Знам как да се грижа за себе си!
— Сигурен съм в това. Но не видях да вземаш необходимите мерки.
Тя му хвърли един убийствен поглед, преди да направи завоя.
— Не обичам да ми се казва какво да правя.
— Че кой обича? Я ми кажи колко пъти ти се е обаждал този мъж? И какво казва?
Рина започна да тропа с пръсти по волана, опитвайки се да се пребори с гнева си.
— Три пъти. Приготвил ми е изненада. Първия път реших, че е случайно. Втория път той използва името ми, откъдето разбрах, че не е случайно и направих проверка. Номерата бяха на мобилни телефона, очевидно дублирани.
— Ако знае името ти, значи е лично.
— Съществува такава възможност.
— Дрън-дрън. Не съществува, а е сигурно — сега изобщо не беше спокоен. — Ти знаеш, че е лично и това е причината да си толкова ядосана.
— Я виж ти, приел си го също като мен.
— Да.
Тя изчака секунда, за да се поуспокои.
— В моето семейство, когато се караме, викаме.
— Аз предпочитам обсъждането или стратегията „опитай се сама да ме отместиш“ — той я изгледа дълго и спокойно. — Нали видя кой победи?
— Само този път — отвърна му все още сърдито Рина. Когато стигна до Брендън Авеню и намали, очите й се разшириха. „Ще разбереш, когато го видиш“, спомни си гласа по телефона.
И сърцето й направи скок.
— По дяволите! — Тя грабна телефона и набра 911. — Обажда се детектив Катарина Хейл, служебен номер 45391. Докладвам за пожар на Брендън Авеню № 2800. Началното училище „Малко цвете“. Пожарът е в разгара си. Уведомете пожарната и полицията. Вероятно умишлен палеж.
Закова рязко колата до тротоара.
— Остани вътре — нареди на Бо и грабна фенерчето си. Сетне изскочи от автомобила и се обади на О’Донъл.
— Имаме пожар — рече без предисловие и му съобщи адреса, докато вървеше към сградата — той ми се обади, за да ми каже. На мястото съм. Казах ти да стоиш в колата — извика на Бо.
— Отговорът ми очевидно е отрицателен. Има ли хора вътре?
— Не би трябвало, но това не значи, че сградата е празна — Тя пъхна телефона в джоба си, извади оръжието и приближи към широката двойна врата.
Върху нея с големи, блестящи, кървави букви бе изписано със спрей:
— Кучи син! Мръсник! Стой зад мен, Бо! Не мисли с онази си работа! Спомни си кой има оръжие — тя посегна към вратата, натисна я, сетне я бутна. — Заключена е.
Замисли се. Можеше да го остави тук, изложен и безпомощен на улицата, или да го вземе със себе си, докато обикаля вътре.
— Стой до мен — нареди. И чу първите сирени, докато заобикаляше сградата. Намери счупения прозорец. През него видя пламъците да бушуват в класната стая, поглъщайки чинове, ближейки стените и промъквайки се към коридора.