— Няма да влезеш там!
Тя поклати глава. Не и без специално облекло. Но можеше да види, че възникването на пожара е станало точно тук, а също и да установи запалителните материали — смачкана восъчна хартия, за да се разпространи и в другите стаи, по коридора. Миришеше на бензин, личаха и следите от него по пода.
Дали я наблюдаваше?
Рина отстъпи и огледа околните сгради. Нещо изскърца под обувката й. Наведе светлината на фенерчето надолу, сетне приклекна.
Пръстите я сърбяха да го направи, но не докосна находката — кутийка кибрит. А сърцето й се качи в гърлото, когато на нея видя логото на „Сирико“.
— Ще ми направиш ли една услуга? В багажника на колата има куфарче, вътре ще намериш торбички за улики. Трябва ми една.
— Няма да влезеш вътре, нали?
— Няма.
Рина остана на място взряна в кибрита, сетне вдигна очи и огледа наоколо. Добре, той я познаваше и искаше да бъде сигурен, че тя отлично разбира това.
Дали беше наблизо, за да гледа пожара?
Навън започваха да се събират хора, спираха коли. Във въздуха се носеха възбудени уплашени гласове, а до ушите й достигаше далечният вой на сирените.
Когато Бо донесе куфарчето, тя пъхна кибрита в една торбичка и я запечата.
— Ще чакаме — Рина се упъти бързо към предната част на сградата, като закачи значката си на колана и нареди на събралата се тълпа да се отдръпне.
— Какво мога да направя аз? — попита Бо.
— Да стоиш настрани — отвърна и заключи доказателството в колата си. — Ще трябва да докладвам на шефа на отряда за борба с огъня, когато пристигне тук. Ти имаш набито око. Обърни внимание на зяпачите. Ако видиш някой, който ти се стори подозрителен, кажи ми. Сигурно ще бъде възрастен. Сигурно ще е сам. Сигурно ще гледа както пожара, така и мен. Можеш ли да го направиш?
— Да.
Никога преди не бе виждал огнеборци в действие освен на кино. Всичко ставаше толкова бързо, имаше много цветове, звуци и движение. Приличаше на странно спортно състезание, помисли си Бо, когато пожарните коли пристигнаха и мъжете скочиха от тях.
Това го накара да си спомни мача, на който бяха по-рано тази вечер. Същата енергия и работа в отбор. Но вместо бухалки и топки, тук действаха с маркучи и брадви, кислородни бутилки и маски.
Тези хора тичаха към огъня, докато целият свят бягаше от него. С проблясващи на светлината на пламъците шлемове те влизаха в дима и горещината.
Пожарникари в огнеупорни костюми счупиха вратата и влязоха в горящата сграда, докато колегите им я обливаха с истински водопади от вода.
Полицаите бързо поставиха ограждения, за да държат събралата се тълпа зад тях. Както го помоли Рина, той оглеждаше лицата, опитвайки се да намери типа, когото търсеше тя. Видя как пламъците се оглеждат в широко отворени, уплашени очи, отблясъци в червено и златисто трептяха по кожата на хората, и си помисли, че той самият сигурно е същият. Имаше двойки и единични зяпачи, цели семейства с деца на ръце, по пижами, по нощници, с боси крака. Някои бяха облечени — тези, които излизаха от колите си, спрени на разстояние.
Вход свободен. Зрелището е безплатно, каза си той и отново погледна към сградата. Наистина беше забележително.
Огънят беше избил през покрива, образувайки истински кули от горящо злато, обвито в дим. Димът смъдеше в очите, във въздуха танцуваше пепел. Цели фонтани от бяла вода обливаха сградата с такава сила, че той се зачуди дали ще издържи на напора.
Чу звука от чупещ се прозорец и видя стъклата, които се посипаха като дъжд, когато той експлодира. Някой сред тълпата изпищя.
Дори от мястото, на което стоеше, можеше да почувства горещината. Как издържаха онези хора там вътре, зачуди се Бо. Заслепяващата горещина и задушливата миризма на дима.
Издигнаха стълби и мъжете се покатереха по тях като скакалци, от маркучите се изливаха потоци вода.
Един мъж си пробиваше път сред тълпата. Бо пристъпи напред, готов да действа — макар да не бе сигурен как. Сетне видя блясъка на значка, кимане за поздрав от страна на полицаите и огнеборците. Сигурно е някоя голяма клечка, помисли си. Имаше широки рамене, голям корем, навъсено ирландско лице. Мъжът отиде право при Рина.
Трябва да е О’Донъл, реши Бо и малко си отдъхна.
И щеше наистина да се успокои, ако не бе видял как някакъв човек помага на Рина да облече защитно облекло. Инстинктивно си проби път през тълпата и почти бе прехвърлил загражденията, когато униформените полицаи го спряха.
— Рина! Къде отиваш?
Тя погледна към него, докато нагласяваше кислородната бутилка. По лицето й премина вълна на раздразнение, тя каза нещо на партньора си, който се отдалечи от нея и прескочи загражденията.