Гласът й беше скован, когато О’Донъл се върна с чаша кафе.
— Има адрес в Ню Йорк и работи за същата брокерска къща, която го взе на Уолстрийт. Оженил се е през декември 2000 за Жанин Грейди. Нямат деца. Останал вдовец, след като тя загинала на 11 септември. Работела на шейсет и четвъртия етаж в единия близнак — Кула едно.
— Силен удар. Такива неща могат да накарат човек да превърти. Няма да навреди, ако проследиш какво е правил през деня.
— Господи, ти си като куче, захапало кокал, не пускаш. Добре. Ще се свържа с местния полицейски участък и ще помоля колегите да уточнят бил ли е снощи в Ню Йорк.
О’Донъл се приближи и сложи пред нея една кутийка диетична кола, която извади от джоба си.
— Размяна на ролите. Ти щеше да ме накараш да направя същото. Ако не го сторех, щеше да се заемеш сама.
— Уморена съм. И съм на края на силите си. А фактът, че си прав, само ме кара да изгарям от желание да те надупча.
С доволна усмивка О’Донъл седна обратно на мястото си.
Какво облекчение — най-сетне да се прибере у дома. Мечтаеше си за едно хубаво спане.
Влезе вътре и остави чантата си върху колоната на стълбата. Сетне, когато в съзнанието й изникна неодобрителният поглед на майка й, я взе и я прибра в гардероба.
— Е, доволна ли си сега? — обърна се мислено към Бианка. Като пренебрегна святкането на лампичката на секретаря, отиде направо в кухнята.
Хвърли пощата на масата и копията от докладите, които бе взела със себе си вкъщи. Първо ще се наспя, каза си, но не издържа и превъртя съобщенията на телефонния секретар.
Когато механичният глас съобщи, че първото обаждане е записано в два и десет сутринта, сърцето й заби учестено.
— Хареса ли ти изненадата? Обзалагам се, че да, след като още си там. Какъв пожар, а! Златно, червено и горещо синьо. Обзалагам се, че си се възбудила. Сигурен съм, че искаше да влезеш вътре и да позволиш на пича от съседната къща да те чука, докато изгори. Аз ще го направя по-добре. Само почакай. Просто имай търпение.
Дишането на Рина се ускори и накъса. Спря записа, затвори очи, докато успее да събере мислите си и да се овладее.
Той я бе наблюдавал. Бе видял, че Бо е с нея. Знаеше, че бе минала през прозореца.
Бил е достатъчно близо, за да я гледа, я тя го бе пропуснала. Дали не беше някой от зяпачите, наизлезли от съседните къщи? Или от шофьорите на преминаващите коли? Едно от лицата в тълпата?
Беше я наблюдавал.
Цялата потръпна. Искаше да я подплаши и тя не можеше да го спре. Но поне можеше да контролира поведението си.
Рина изслуша и останалите съобщения. Второто беше от седем и половина.
— Още ли не си се прибрала? — подпалвачът се разсмя, хиленето му приличаше на дишане на удавник. — Работа, работа. Много си заета.
Третият запис бе от седем и четиридесет и пет.
— Рина.
Тя подскочи и въздъхна с облекчение, когато позна гласа на Бо. Да, наистина, призна в себе си, наистина беше много изплашена.
— Колата ти не е отзад, затова предполагам, че все още не си се прибрала. Имам работа и една доставка. Звучи доста безинтересно след приключенията от снощи. Както и да е. Ако се прибереш, обади ми се.
Следващото съобщение беше от след час — Джина искаше да се видят, за да научи всичко за новия мъж.
— Малко си закъсняла, миличка — Рина подсвирна неприлично и щракна с пръсти. — Фют! Беше тук, вече го няма.
После се намръщи, когато чу уплашения глас на сестра си Бела.
— Защо винаги те няма, когато имам нужда от теб?
Тъй като това бяха всички обаждания, тя вдигна телефона. Сетне се спря. Понякога трябваше да мисли първо като ченге, а сетне като сестра.
Изтри всички съобщения след второто, извади касетата и я запечата едно пликче, преди да сложи нова.
После се обади на О’Донъл, и му съобщи новините.
— Значи е бил на мястото.
— Много вероятно. Или е наблюдавал къщата ми и е видял, че излизам с Бо. Може да ме е проследил. Нямах време да се огледам.
— Ще го обсъдим утре сутринта — отвърна й О’Донъл. — Ще пратя патрулна кола да те пази тази вечер.
Тя понечи да откаже, после премисли.
— Добра идея. Но нека е някой от екипа, става ли? Ако колата е полицейска, може да се уплаши и да избяга. По-добре да е цивилна.
— Ще се погрижа. Почини си. Рина се сети за обаждането на Бела.
— Да, добре — и потърка уморените си очи. — Ще си почина.
Погледна телефона. Трябваше да се обади на Бела. Фактът, че избухванията и нервността й понякога бяха причинени от нещо толкова дребно като счупен нокът, не бе извинение. Е, това беше нелюбезно и не бе вярно, трябваше да признае Рина. Бела не бе чак толкова глупава, нито смешна. Донякъде, но не съвсем.