Със замаяна глава, тя слезе долу. Джина беше права, реши, като прекара пръсти по стената. Трябваше да помисли сериозно за цветовете, да избере мебели, да започне да превръща къщата в свой дом.
Нима наистина страдаше от фобия към ангажименти? — зачуди се Рина. Беше отлагала максимално купуването на къщата, макар че от години бе искала да притежава собствен дом. Сега също отлагаше да се настани трайно тук, да направи промени, които да отразяват вкуса и стила й. Да я направи свой дом.
Добре, първата стъпка беше признанието, че има малък проблем. Явно трябваше да купи проклетата боя и да започне боядисването.
Първо щеше да приключи с този случай, сетне да си вземе една седмица почивка и да направи нещо за себе си. Да боядисва и лепи тапети, да обиколи антикварните магазини и складовете за мебели. Да насади цветя.
Рина започна да рови из кухнята. Не бе истински гладна, не й се ядеше нищо. Чувстваше се мрачна. Не беше нейна вината, че е ченге и че понякога работата й не е привлекателна и приятна. Със сигурност не бе нейна вината, че не може да се справи с това.
Фобия от ангажименти, дрън-дрън, реши. Беше на ръба да се обвърже с него — за пръв път в живота си беше склонна да се обвърже с някого, а той взе, че скочи от кораба при първата по-голяма вълна.
Да го духа.
Беше единственият мъж, който бе завъртял главата й. Мечтателни зелени очи, чувствена сочна уста. Кучи син. Тя извади чесън, италиански домати и започна да ги реже, като си представяше, че реже Бо на парченца. Момичето от сънищата? Глупости, Тя не беше нито сън, нито мечта за никого и нямаше намерение да се променя според нечия представа. Беше такава, каквато бе и той или трябваше да го приеме, или да върви по дяволите.
Загря зехтин в тигана, извади червено вино.
Нямаше никаква нужда от него. Имаше прекалено много мъже наоколо, ако искаше да си хване някой. Не очакваше някакъв си очарователен, секси, забавен дърводелец да запълни празнините в живота й.
Всъщност в живота й нямаше празнини.
Сложи чесъна в горещия зехтин и подскочи при звука от почукване на външната врата. Спокойно, рече си Рина, но все пак взе пистолета, който бе оставила на плота.
— Кой е?
— Аз съм, Бо.
Като въздъхна облекчено, тя прибра пистолета в чекмеджето. И изправи раменете си, докато отключваше вратата.
Гърдите й бяха стегнати и не можеше да направи нищо, да се отпусне. Гърлото й беше пресъхнало, а в корема й имаше тежест. Всичко това беше ново и непознато усещане за нея, когато ставаше дума за мъж.
Но отвори вратата и му се усмихна разсеяно.
— Трябва ти чаша захар ли?
— Не чак толкоз много. Получи ли съобщението ми?
— О, да. Извинявай. Не се прибрах вкъщи в четири часа, сетне имах компания. После съм задрямала. Току-що ставам.
— Предположих. Завесите в спалнята ти бяха пуснати, когато се прибрах, затова реших, че сигурно спиш. После видях, че свети и се престраших. Мирише на нещо хубаво, освен ти самата.
— О, по дяволите! — хукна към печката, за да спаси чесъна от загаряне. — Точно си приготвях малко паста — добави нарязаните на ситно домати и чаша вино. Може и да не беше особено гладна, но беше доволна, че ръцете й са заети. Добави босилек, малко пипер и остави всичко да се задушава.
— Според мен готвенето ти иде отръки. Все още изглеждаш изморена.
— Благодаря — Рина чу собствения си глас, кисел като лимон. — Обичам подобни комплименти. Много ме стимулират.
— Тревожех се за теб.
— Съжалявам, такава ми е работата.
— Сигурно.
— Мисля да пия чаша вино.
— Добре — очите му не се откъсваха от нея. — Ще ми кажеш ли нещо повече за случилото се снощи?
— Незаконно проникване, палеж с много точки на възпламеняване, съобщение, отправено към следовател по палежите. Няма жертви — тя му подаде чаша червено вино.
— Защо се държиш така с мен? Защото си изморена, защото този негодник усложнява живота ти или защото ти е писнало от мен?
Усмивката й беше горчива като пелин.
— Избери си едно от всички.
— Добре, избирам първите две. Защо ти не ми обясниш третото?
Тя се облегна на плота.
— Направих онова, за което съм учила, което съм длъжна да правя и за което ми плащат.
Той изчака един миг и кимна.
— И?
— И какво?
— Точно това питам и аз — и какво? Кой спори за това?
Можеше да се държи поне цивилизовано, напомни си Рина.
Възпитано и като възрастна, а не да се прави на капризно дете. Извади тенджерата и я сложи в мивката, за да я напълни с вода.
— Мога да направя повече, ако си гладен.
— Добре. Рина, защо се държиш така с мен? Защото снощи застанах на пътя ти ли?
— Не трябваше да го правиш.