— Вижте какво, наистина съм уморена. Може ли просто да го оставим за утре.
— Някой те заплашва, а ти не си ни казала.
Ясно, нямаше начин да отложи разговора. Издърпа ластика, с който бе хванала косата си на опашка, докато баща й се надигаше от дивана.
— Това ми е работата, татко. Не мога и не бива да ви разказвам всичко, свързано с нея.
— Не, заплахата е лична. Той ти се е обадил. Знае името ти. Знае къде живееш. И тази вечер се е опитал да те убие.
— Приличам ли ти на мъртва? — отвърна дръзко тя. — Или наранена?
— А каква щеше да бъдеш, ако Бо не бе реагирал бързо?
— О, супер! — тя вдигна ръце и тръгна нервно из стаята. — Значи той е рицар на бял кон, а аз съм безпомощната девойка. Виждаш ли това? — измъкна тя значката си и я завря в лицето на баща си. — Но не ги дават на безпомощни принцеси.
— Да, само че не ги дават и на себични, упорити като магарета жени, които не искат да си признаят, когато не са прави.
— Аз ли съм себична?
Сега вече викаха, а лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.
— Откъде го измисли? Това си е лично моя работа. Аз казвам ли ти как да вършиш твоята?
— Ти си ми дете. Твоята работа винаги ще бъде и моя. Някой се опитва да те нарани и сега вече ще си има работа с мен.
— Точно това се опитвах да избегна. Защо според теб не ти казах? Хайде да се върнем в началото на разговора. Теб това не те засяга. Нямаш право да се бъркаш в моята работа, нито в тази част от моя живот.
— Ти пък няма да ми казваш какво да правя и какво не!
— Basta! Basta! — Бианка скочи от дивана. — Не смей да повишаваш тон на баща си, Катарина! А ти не викай на дъщеря си, Гибсън! Аз ще ви кажа сега! Идиоти! Малоумници! Stupidi! И двамата сте прави, но това няма да ме спре да ударя празните ви глави, за да чуете как кънтят. Ти! — посочи с пръст съпруга си. — Ти само повтаряш едно и също и изобщо не стигаш до същността. Нашата дъщеря не е себична и ще й се извиниш. А ти! — пръстът й се обърна към Рина. — Ти добре си вършиш работата и ние се гордеем с това, което правиш и коя си. Но тук става дума за друго и ти много добре го знаеш. Става дума за теб. Някога, когато влизаш в сграда, която всеки момент може да се срути на главата, да сме ти казвали: „Не, Катарина“? Да сме ти казвали: „Не, не може да станеш полицай и да ни тревожиш всеки ден и всяка нощ?“
— Мамо, аз…
— Не съм свършила. Ще разбереш, когато го направя. Кой беше най-горд, когато постигна мечтите си? А сега стоиш тук и ни казваш, че не било наша работа, когато някой иска да ти навреди?
— Просто… Аз просто не смятах, че има смисъл да ви тревожа.
— Ха-ха! Това е нашата работа, да се тревожим за теб. Ние сме семейство.
— Добре де, трябваше да ви кажа и щях да го направя утре, ако Бо не беше…
— Сега него ли ще обвиняваш? — прекъсна я Гиб. Тя сви рамене.
— Ами само той остана и понеже не е тук, за да се защитава… Смятам да прехвърля цялата вина върху него. Какво, да не би да е станал новият ти най-добър приятел?
— Той беше ранен, опитвайки се да те спаси. — Гиб обхвана лицето й с длани. — Тази вечер Ксандър щеше да шие теб, а можеше да е и по-лошо.
— Извини се! — напомни му Бианка и той изви очите си към тавана.
— Съжалявам, че те нарекох себична. Не си. Ядосах се.
— Няма нищо. Ставам себична, когато става дума за вас. Обичам ви. Обичам те — повтори тя и се сгуши в прегръдката му, като подаде ръка на майка си. — Не знам кой го направи, нито защо, но съм уплашена. И на двете места беше оставил по нещо от „Сирико“.
— Какво? От „Сирико“ ли? — извика Гиб.
— В училището — един кибрит, а тази вечер — салфетка. С това иска да ми подскаже, че може да дойде и там, да се добере до вас. Казва ми… — гласът й потрепери. — Страхувам се, че може да нарани някой от вас. Не мога да го понеса.
— Е, в такъв случай разбираш какво чувстваме ние. Върви да поспиш. Ние ще заключим, като излезем.
— Но…
Бианка стисна ръката на Гиб, преди да проговори.
— Върви да почиваш — продължи тя. — Тази вечер няма за какво да се тревожиш повече.
Когато останаха сами, Гиб прошепна на жена си:
— Нали не мислиш да я оставиш сама?
— Трябва. Трябва да й вярваме и тя трябва да знае, че й вярваме. Толкова ми е тежко — изрече през стиснати устни. — Винаги е много трудно да оставиш своите дечица. Но трябва. Хайде, ела да заключим. Ще си отидем вкъщи и там ще се притесняваме за нея.
Телефонът я събуди в пет и петдесет и пет. Рина стана и се опита да се ориентира в гъстата като сироп мъгла на изтощението. Запали лампата и вдигна слушалката.