— Отпусни се. Само ние двамата сме. Ти и аз. Ние сме целият свят. Хайде да се люлеем — прошепна, като вдигна ръцете му към гърдите си. — Докосни ме. Не спирай да ме докосваш.
И да искаше, не можеше да спре. Ръцете му се плъзнаха под ризата й, но това не бе достатъчно. Не и сега. Разкопча копчетата. Обхвана гърдите й в ръце, вкуси ги с устни, докато люлката бавно се люлееше напред-назад.
Имаше нещо вълшебно, нещо магическо в това, в тежкия сладък въздух, в движението, в аромата на трева и цветя, в мириса на жена, в напрегнатото й тяло под ръцете му.
Те бяха светът в този миг, в окъпаната със звезди тъмнина и изпълнения с летни ухания въздух.
Нейната кожа, посребрена от лунната светлина, нашарена от сенките на листата, сякаш плуваше над неговата. Коремът му се разтрепери в безпомощен копнеж, когато тя се настани върху него. Когато го обхвана с бедрата си.
Рина простена. Очите й бяха полузатворени, гледаше го през ресниците си. Те се гледаха, докато устните им се срещнаха и потънаха един в друг. Удоволствие и възбуда се премесиха, издигнаха и затрептяха като струна. Тя използва това удоволствие и лесното движение на люлката, за да се люлеят. Бавно и сладко, сладко и бавно, така че освобождението беше лениво като плъзгане по коприна.
Те се разтопиха и сляха във взаимно удовлетворение толкова естествено, колкото ритмичното движение на люлката.
— Добра работа — прошепна накрая тя.
— Всъщност мисля, че ти свърши повечето от нея.
Рина се засмя и захапа шията му.
— Говоря за люлката, глупчо!
В седем на другата сутрин Рина бе приготвила крехък бекон, който стоеше топъл на печката, прясно кафе, нарязан на филийки хляб и разбити яйца за омлет.
Чувстваше се виновна, че изпроводи рано-рано Бо, още в шест и половина с нищо друго, освен набързо препечена багета. Но искаше да говори с Джон насаме.
Вече беше готова и облечена за работа, чак до кобура, където щеше да пъхне пистолета веднага след като приключеше срещата с Джон.
Той беше точен. Можеше да разчита на него за това, както и за стотина други неща още.
— Благодаря ти. Наистина — тя го целуна по бузата на вратата. — Знам, че е рано, но от осем до четири съм на работа. О’Донъл ще ме покрие, ако ми трябва малко повече време. Но затова пък съм готова да ти направя първокласен омлет заради неудобството.
— Няма нужда. Можем да минем само с кафе.
— Съвсем не — поведе го тя към кухнята. — Позволих си снощи да огледам и премисля всичко и сега ще го излея пред теб — тя му напълни чаша с кафе. — Става ли?
— Хайде, изливай го.
— Всичко си дойде на мястото, Джон, всичко до самото начало.
Докато говореше, Рина изпържи омлета. Той не я прекъсна, а я остави да му изложи нещата така, както ги виждаше.
Движи се като майка си, помисли си. Плавно, като течност, която се разлива, с грациозни движения и жестове, за да подчертае думите си. А мисли като ченге — но той бе забелязал това отдавна, още когато беше дете. Логично и наблюдателно.
— Проверяваме за бижутата — тя постави чинията пред него, като сложи и своята закуска, състояща се от половин багета и едно парче бекон. — Може да не ги е откраднал в Ню Йорк, но ще открием откъде ги е задигнал. Ако имаме потвърждение, ще ни бъде от полза. Постъпката му е глупава и въпреки че той не е глупав, лекомисленото поведение му е присъщо. Нуждае се от показност, иска да се изфука. Подпалването на пожар също — добави тя. — Голяма част от вътрешната мотивация за подпалвачеството е фукането. Но при него то е и изява. Баща ми го направи, значи и аз мога. Само че моят ще е много по-голям и по-хубав пожар.
— Не само това.
— Да. Това са пожари за отмъщение, всички до един. Ако съм права, а аз вярвам че съм, Джон. Убедена съм, че е той. Може би работи заедно с баща си, но може и да е сам. Това отмъщение е насочено лично към мен, защото според него аз съм отговорна за неприятностите, които сполетяха баща му.
— Той е прекалено умел, за да свърши това недисциплинирано или през куп за грош — отбеляза Джон. — Прекалено е организиран, съсредоточен и добре подготвен.
— Да. Може би семейството от Ню Джърси го използва като подпалвач за своите акции, но може да действа и самостоятелно. Не се страхува да изчака. Наистина някои от периодите на затишие се дължат на факта, че е бил в затвора, но той не се страхува да изчака и да избере най-подходящия момент. Изчакал е три месеца, след като вуйчо му го е изритал от дома си, за да си отмъсти, като подпали къщата на братовчед си. Трябва да е бил той.