Тази част от играта бе свършила за него.
Претърси набързо бюфета и фризера. Намери няколко кутии със замразени храни. Първоначалната му реакция бе погнуса, но картинката върху кутията с пържола и пюре от картофи не изглеждаше толкова зле.
Пъхна я в микровълновата печка, като изсипа малко италиански дресинг върху салатата. Докато чакаше яденето да стане, прехвърли каналите. Тъпата кучка не можеше ли да се абонира за повече от основните програми? Остави звукът висок, в случай че някой любопитен съсед залепи ухо на вратата, и спря на предаването „Риск“. То свърши и започна „Колелото на късмета“, докато той ядеше пържолата с картофи.
Имаше много работа да свърши, но и доста време за това. Долови ниско, приглушено стенание откъм спалнята.
Без да му обръща внимание Джоуи продължи да гледа „Колелото на късмета“, докато довършваше пържолата.
— Купи си гласна, задник! — неочаквано в главата му изплува образът на баща му, как удря с крак стола в дневната, пие бира и говори на някакъв непознат от екрана на телевизора, участник в играта. „Купи си гласна, задник!“
Това го ядоса, гневът в него се надигна, изгарящ и изпепеляващ.
Щеше му се да удари с юмрук телевизора, да го хвърли на земята и да го смачка с крака. За малко да направи, докато мозъкът му пищеше от гняв.
„Купи си гласна, задник“, бе казвал баща му и понякога бе възнаграждавал сина си с широка усмивка.
— Кога ще отидеш да играеш в шоуто, Джоуи? Кога смяташ да спечелиш малко пари? Ти имаш повече мозък само в половината си глава, отколкото тези педали.
Той си мърмореше тези думи, спомняйки баща си, докато прекосяваше малката дневна в опит да се успокои.
Всичко щеше да бъде наред. Всичко щеше да се оправи. Щяха да се измъкнат от блатото и да тръгнат напред. Щяха да живеят добре, да имат пари. Просто се нуждаеха от малко повече време. А защо нямаха време?
Защото онази малка кучка отиде да се оплаче на баща си и развали всичко.
Тази мисъл го разтърси целия. Яростта и скръбта зафучаха в него като ураган, така че цялото му тяло завибрира и зазвъня, докато се опитваше да се овладее.
Той вдигна виното и отпи още една дълга глътка.
— Така, време е за работа.
Един мъж, който обича работата си, е принц сред мъжете, помисли си Джоуи, докато палеше лампите в тъмната спалня. Усмихна се на жената в леглото, чиито очи премигнаха, а сетне се отвориха широко от ужас.
Приятелят му Ник го бе учил никога да не приема нещата лично, а да мисли единствено за работата. Но това не успя да усвои. Винаги приемаше нещата лично. Персонално. Иначе какъв беше смисълът?
Джоуи приближи леглото, докато очите му оглеждаха тялото й.
— Здрасти, Деб. Как си? Искам да кажа, че за жена, която наближава шейсетте, не си в лоша форма. Това ще ми достави малко повече удоволствие.
Тя цялата се разтресе, тялото й заподскача като ударено от електрически ток. Ръцете и краката й се свиваха и опъваха, треперещи във въжетата за простиране на пране, с които ги бе овързал. Изкушаваше се да отлепи лепенката от устата й, да извади ватата, просто за да чуе първият бълбукащ писък.
Но нямаше смисъл да тревожи съседите.
— Така. Защо не започнем? — той сложи ръка на чатала си и го почеса. Гледаше как главата й започна да се клати ожесточено, а очите й се напълниха със сълзи. Господи, колко обичаше тази част от играта!
— О, я почакай! Къде са добрите ми маниери? Трябва първо да ти се представя. Джоузеф Франсис Пасторели Младши. Можеш да ми казваш Джоуи. Твоят шибан съпруг измъкна баща ми от къщата ни, сложи му белезници и го завлече до полицейската кола пред погледите на цялата махала. Тикна го в затвора за пет до седем години.
Сетне разкопча джинсите си. Тя търкаше китките си с ожесточение. Всеки момент щеше да потече кръв, а това винаги му доставяше особено удоволствие.
— Случи се преди двадесет години. Някои хора ще кажат, че е доста дълъг срок за отмъщение. Но знаеш ли, Деб, такива хора са просто задници. Колкото по-дълго го таиш в себе си, толкова по-добре се чувстваш, когато накараш гадовете да си платят.
Откопча се и извади члена си. Звуците, които тя нададе този път, бяха като тенекиени — високите тонове бяха поети от ватата и лепенката.
— Оня шибаняк, за когото си била женена, той трябваше да си плати за всичко. Но след като вече е умрял — о, моите съболезнования, между другото, — ти ще опереш пешкира.
Приседна на леглото, като накара крака й да трепери и подскача, когато го потупа. Сетне свали обувките си.