— Този път не.
Няколко вентилатора въртяха застоялия горещ въздух и разпръскваха миризмата на цигари, бира и онази подмолна, натрапчива миризма.
Сега Джон я разпозна. Това бе миризмата на стар човек, но не просто стар, а болен. Това бе един стар, болен и умиращ човек.
Един черен ергономичен стол с кожена облегалка стоеше като облечен в смокинг мъж в убежище на бездомник. Неустойчива поставка за телевизор до него съдържаше кутийка бира „Милър“, преливащ от угарки пепелник, дистанционното на телевизора, който изглеждаше прекалено лъскав и не на място като стола. До тях имаше шишенца с лекарства.
На стената бе подпряна една прашна софа. Рафтовете в кухничката бяха целите на петна от мазнина и преливаха от кутии от различни поръчки и доставки. Джон можеше да види менюто му през последните няколко дни, което включваше китайска храна, пица, закусвалня в метрото.
Една хлебарка претича през кутията от пица, очевидно се чувстваше у дома си.
— Откъде познавате Джоуи? — попита Джо.
— Ти не ме помниш, а, Джо? Защо не седнем?
Мъжът изглеждаше така, сякаш се нуждаеше от това, помисли си Джон. Не беше сигурен как успява да премести тази торба кокали, без да се разсипе. Джон взе единствения стол — метален и извит — и го сложи срещу стола на Джо.
— Джоуи трябваше да ми прати пари. Трябват ми пари, за да платя наема — старецът седна и взе пакета с цигари. Джон наблюдаваше как костеливите му пръсти извадиха една и я запалиха с кибрит.
— Кога го видя за последен път?
— Може би преди няколко месеца. Купи ми нов телевизор. Този е тридесет и шест инчов, с плосък екран. Да му се не види и шибаното „Сони“! Той не купува нищо евтино!
— Хубав е.
— Донесе ми този специален стол за Коледа. Може да се клати и вибрира, мамка му! Искаш ли да опиташ? — мъртвите очи се плъзнаха по лицето на Джон — той трябваше да ми прати пари.
— Не съм го виждал, Джо. И аз го търся. Говорил ли си с него скоро?
— За какво става дума? Ти ченге ли си? — той поклати бавно главата си. — Не ми приличаш на ченге.
— Не съм ченге. Става дума за пожар, Джо. Джоуи има много работа в Балтимор. Това отнема времето му и не може да ти прати пари.
— Май искаш да вкараш момчето ми в беда.
— Момчето ти вече е в беда. Запалил е пожар в квартала, където живеехте преди. Снощи е убил още един човек. Убил е вдовицата на един от инспекторите, който разследваше случая, когато ти запали пожара в „Сирико“.
— Гадовете ме измъкнаха от собствената ми къща — старецът издуха дима и се закашля, докато помътнелите му очи се навлажниха. — От моята собствена къща — надигна бирата, отпи и се закашля още по-силно.
— Колко време ти дават, Джо? Колко още ще останеш жив?
Когато се усмихна, лицето му приличаше на ужасна маска. Кошмар.
— Тъпите доктори казаха, че вече съм бил умрял. Но аз съм тук, тъй че какво знаят те, копелетата? Нищо. Надживях ги, оборих ги.
— Джоуи знае ли, че си болен?
— Заведе ме няколко пъти на доктор. Те искаха да ме отровят. Да им го начукам! Имал съм рак, имал съм панкреас. Казаха, че ракът изяжда дроба ми и други такива лайна и че не бива да пуша, нито да пия — все още хилейки се, той всмукна от цигарата. — Да им го начукам, на всичките!
— Значи Джоуи се е върнал, за да разчисти сметките, да си отмъсти за теб?
— Не знам за какво говориш.
— Да се погрижи за хората, които те преебаха. Особено Катарина Хейл.
— Ааа, малката пачавра! Разхождаше се из квартала сякаш е нещо повече от другите. Дразнеше моето момче. Тъй че той се опита да й даде урок, нъл тъй? И к’во? Онзи задник Хейл си мислеше, че може да ми каже нещо? Хубаво му дадох да разбере!
— И си плати за това.
— Този гадняр разби живота ми — усмивката му се стопи. — Хейл разби живота ми. След това не можах да си намеря почтена работа. Трябваше да мия повръщаното и пикнята на други хора, за Бога. Онова, което направи той, ми отне достойнството. Взе ми живота. Разболях се, щото бях в затвора, квото щат да говорят шибаните доктори. Вероятно ще го предам и на Джоуи, има голяма вероятност за това. И всичко заради малката кучка.
Джон реши да не му напомня, че човек не може да заболее от рак на панкреаса, защото е лежал в затвора. А дори да е така, то не може да го предаде на сина си.
— Писнало ти е, добре. Много си бесен. Сигурно и Джоуи се чувства по същия начин.
— Той ми е син, нъл тъй? Уважава баща си. Знае, че грешката няма да е моя, ако раковите гени от мен се прехвърлят в него. Той има мозък. Джоуи винаги е бил много умен. И не го е наследил от онази глупачка майка си. Момчето ще ми прати пари, може да ме заведе някъде, тъй че да се спася от тази ужасна жега.