— Нищо. Какво правиш тук? Тичаш по улиците като луд? Никой ли не ме слуша?
Той продължи да гали косата, лицето, ръцете.
— Аз съм по-млад и по-бърз от баща ти. Успях да се измъкна от полицаите в къщата. Баща ти обаче не успя.
— По дяволите! — тя се обърна и огледа местопрестъплението.
Ако не бяха дошли навреме, пожарът можеше да унищожи горните два етажа. Можеше да обхване съседните къщи, заплашвайки да погуби още човешки живот. Но това нямаше да стане тази нощ, не и тук. Засега това беше, засега.
„Това е работата ни“ — беше казал О’Донъл. Това беше нейната работа — да действа. Да разследва, да наблюдава, да анализира. Да намери доказателства и да открие кой и защо, а не да седи на тротоара и да трепери от шок и скръб.
— Дай ми една минута — тя стисна ръката на Бо и се насочи към Янгър, който тъкмо пристигаше, научил за смъртта на О’Донъл. — Отивам да се погрижа за сигурността на семейството си, да проверя как е там. Ако Джоуи се обади отново, ще ти съобщя.
— Този път кучият син уби един от нас — лицето на Янгър бе ледено като зимно небе. — Уби полицай. Добър полицай. — Отправи взор към небето. — Този път той ще умре. Няма да му се размине.
— Да. Но все още не е свършил с нас, с моето семейство. Може да се опита да проникне там. Освен това трябва да се измия — тя разкопча якето си. — Да почистя мръсотията и да проясня мислите си. Ако искаш, ела с мен при родителите ми.
Капитанът идва насам. Трябва да му докладвам, да поставя пазачи.
— Благодаря.
Той хвана ръката й, когато тя се обърна.
— Този негодник е на една крачка пред нас, Хейл. Но нещата ще се променят, кълна ти се! Няма да успее този път.
Дали? — запита се Рина. Джоуи беше гадна кобра, колкото търпелива, толкова и смъртоносно отровна. Можеше да се скрие, да изчезне с вятъра за години и да се върне, когато никой не го очаква.
Тя погледна за последен път къщата и се отдалечи. Не, това не беше правилното мислене. Така мисли объркан, обезкуражен и изтощен човек. Джоуи беше отишъл твърде далеч, дотолкова, че вече не можеше да спре. Беше прекалено близо до целта, за да зареже и замрази всичко. Да се откаже.
Рина заключи нещата си в багажника.
— Детектив Янгър може да дойде, когато свърши тук. Джон е на път от Ню Йорк.
— Какво е правил в Ню Йорк? — попита Бо, като хвана ръката й и сплете пръстите си с нейните.
— Разговарял е с Джо Пасторели. Той е болен, има рак на панкреаса. Умира, малко му остава.
— Гаден начин да си отидеш — обади се Ксандър, застанал от другата й страна. — Лекува ли се?
— Не останах с такова впечатление. А Джоуи изглежда си въобразява, че също се е заразил и тялото му е пълно с тумори като малки бомби.
— Нима това е генетично? — попита Бо.
— Не знам. — Умората й тежеше като верига. — Наистина не знам. Попитай доктора. Ксандър, ти какво ще кажеш?
— По-малко от 10 % от случаите са наследствени. Пушенето е основната причина.
— Каква ирония! Пушек, огън, смърт. Във всеки случай ще знам повече подробности, когато Джон се върне. Каза, че най-вероятно това е причината, поради която Джоуи бърза. Смята, че няма време и се пришпорва да свърши с всичко. Виж какво, искам първо да изтичам до вкъщи, да се преоблека.
— Ще дойда с теб.
— В къщата има полиция, Бо.
— Ще дойда с теб — повтори той и заобиколи колата, за да се качи.
Тя завъртя очи.
— Влизай! — нареди на брат си. — Ще те оставя у мама. Никой не върви сам по улиците през нощта. Кажи им, че съм добре — добави тя, като запали колата. — Ще бъда при тях след пет минути.
Светлините в цялата къща бяха запалени. Тя излезе за миг, за да поговори с двете ченгета, паркирали край бордюра, след което се върна с наведена глава при Ксандър.
— Фран, Джак, децата, Бела, нейните деца. Ти не ми каза, че всички са тук.
— Ами така решихме. Рина го целуна по бузите.
— Влизай вътре, успокой ги. Помоли… помоли мама, да каже една молитва за О’Донъл. Ще се върна след петнадесет минути.
Тя се мушна в колата, преди някой отвътре да я забележи. Никога нямаше да успее да се прибере и да си вземе чисти дрехи, ако близките й започнеха да излизат навън.
— Те се държат заедно — рече Бо, когато потеглиха. — Ти имаш гранитна основа, Катарина. Твоите близки са уплашени, болни са от притеснения и страх, но няма да се разделят.
— Джоуи иска да ги нарани. Страхувам се, защото знам, че това ще ме съсипе.
— Няма. Мисля, че ако се оженя… Я виж ти, произнесох думата на глас! Та значи, ако се оженя и имам деца, бих искал да създам семейството си върху добра и солидна основа.
— О, моментът не е подходящ, но ако това е предложение…
— Аха. Ти предложи, а аз ти давам отговор.