— Ааа, разбирам.
— Макар че не виждам никакъв пръстен. Не е официално, докато не ми купиш пръстен.
Рина спря. Просто натисна спирачки насред улицата, отпусна глава на кормилото. И се разплака.
— О, Господи, моля те! Рина, не плачи! — Бо се въртеше, завързан с колана, опитваше се да я прегърне.
— Само за момент. Мислех, че съм загубила всичко, там, в онази къща. Първо в спалнята. Като видях какво е сторил с тях. Беше ги застрелял, сетне ги бе сложил да седнат като кукли.
— Какво?
— Карла и Дон Димарко. Не ги познавах добре. Купиха къщата само преди няколко месеца. Млада двойка, това беше първият им дом. Нейната майка и майката на Джина са били съученички — тя вдигна глава и избърса сълзите. — Нарочно не беше запалил леглото, за да ги видя. Да забележа възглавницата, която бе използвал, за да заглуши изстрела. Стоях там, наоколо бушуваше пожарът, а аз просто виждах как е влязъл, докато са спали, сложил е възглавници на лицата им… С малък калибър. Малки дупки. Просто една малка дупка в челото.
Бо не каза нищо, само взе ръката й.
— Наоколо всичко беше в пламъци. Топлина, дим, светлина. Пламъците говорят. Можеш да ги чуеш как шептят, пеят, реват. Огънят ми говори. Той ме омагьосва. Дърпа ме към себе си. Винаги е така, още от нощта, когато седях на тротоара с чаша джинджифилова бира в ръка и гледах как танцува зад прозорците на „Сирико“. Разбирам го… Джоуи е привързан към него, също като мен — рече тя и се обърна да погледне Бо. — Разбирам защо е избрал огъня, по-точно защо огънят е избрал него. Мога да видя стъпките, които са го довели дотук, които доведоха и всички нас. Но сега, след смъртта на О’Донъл, имам чувството все едно стоя на ръба. На самия край на пропастта. Загубих равновесието си в онази стая, докато гледах хората, които не са очаквали, че ще умрат, като си купят хубава къща в хубав квартал. Докато ги гледах и усещах огъня, аз се унесох… и тогава видях родителите ми да стоят на пътеката, да ме дърпат обратно от ръба на пропастта, да ми напомнят, че имам работа да върша. Дори да умра за нея — тя потръпна и въздъхна. — Мога да разбера какво прави Джоуи и защо го прави. Дори нещо повече, мога да разбера защо трябва да го прави. Огънят го е омагьосал, също като мен.
— Да не би да смяташ, че ти и този откачен негодник имате нещо общо?
— Така е. Имаме повече от едно общо нещо. Но моята основа е гранитна, както ти я определи и благодаря на Бога за това. А сега имам и теб. Преди малко казах, че ме върна в света и знам, че ако отново загубя равновесие, ти пак ще ме подкрепяш. Защо иначе ще си с мен в тази дяволска нощ и ще ми говориш за брак и деца?
— Искаш ли да знаеш? — той извади една кърпа от джоба си и попи мокрите й бузи. — Прекарах по-голяма част от вечерта, седейки, стоейки и вървейки напред-назад из къщата на родителите ти. Наблюдавах семейството ти как седи, стои или върви също като мен. И осъзнах, че ако обичаш някого и осъзнаваш, че това е най-истинското, най-важното нещо в живота ти, не е достатъчно да стигнеш до брега и да пуснеш котва. Трябва да изкопаеш основите и да започнеш да градиш. Искаш ли нещо да издържи и да остане, трябва да вложиш себе си в него — той я целуна. — Аз имам здрав гръб.
— Аз също — Рина го целуна в отговор, сетне прибра косата си и отново запали колата. — Какъв пръстен искаш?
— Голям и крещящ, за да мога да го показвам на приятелите си, те да ми завиждат и да се пукнат от яд.
Тя се разсмя за пръв път, но почувства ръжда в гърлото си.
Спря зад полицейската кола пред къщата си.
— Ще поговоря с момчетата една минута, сетне влизам и взимам някои неща. Защо не ме изчакаш тук и не започнеш да планираш мечтаната сватба? Ще изглеждаш прекрасно в дълга бяла рокля.
— Това може да е малко прекалено. Наистина не е подходящо за мен да обличам бяло.
Рина извади значката си, сетне разпозна полицая, който излезе от радиоколата.
— Полицай Дерик!
— Детектив! Вярно ли е, че мръсникът убил О’Донъл.
— Да — тя отново се стегна. — От колко време сте тук?
— От два след полунощ. Друг патрул обикаляше, но след като решиха, че може да дойде и тук, ни изтеглиха от пожара в клиниката и ни изпратиха да наблюдаваме и пазим къщата. Двама полицаи покриват задния двор. Проверяваме на всеки петнадесет минути.
— Какво е положението?
— Спокойно. Някои хора излязоха, когато чуха сирените. Но ние ги разпръснахме.
— Смятам да вляза да си взема малко чисти дрехи. Моят… — тя понечи да каже приятел, сетне се реши. — Моят годеник е в колата. Благодаря за службата, полицай.
— Няма проблем. Искате ли да ви придружа, или да остана навън?
— Няма нужда. Ще бъда бърза. Предупредете задния отряд, че влизам в къщата.