8.
Балтимор, 1996
Колко трудно можеше да бъде? Рина обикаляше безобидно изглеждащия отвън тренажор, наречен „лабиринт“. Може би заслужено си бе получил това митично име в отдела, но в нейното сърце не събуждаше страх. Разбира се, бе чувала хиляди истории, шеги и предупреждения за клопките, които дебнат новобранците вътре в тази кутия, но нали целта му бе просто да ги накара да бъдат съсредоточени и по-внимателни?
Беше преминала обучението си в горящи сгради точно тук, в Академията. Беше се справила с физическия стрес. Беше се катерила по стълби и се бе спускала с двойно въже по стени — с пълно снаряжение и с максимална скорост. Беше работила на смени, беше носила дежурства в пожарната — наистина в повечето случаи като придружител, но бе работила всеотдайно и като пръскачка в два пожара в жилищни сгради.
О, да държиш в ръцете си пожарникарски маркуч не е за слабите, нито за страхливите!
Сега беше ченге, нали така? И беше горда да носи униформата. Но ако искаше да стане следовател по палежите, да й връчат значката на този отдел, трябваше да разбере, да проумее пожара отвътре навън. Докато не се научеше да действа като пожарникар, докато не усвоеше уменията, нямаше да постигне личната си цел.
Не само в лабораторията, не само в симулатора. Нямаше да се задоволи с по-малко от истинска огнена стихия.
Беше в добра физическа форма, напомни си Рина. Беше работила упорито, за да изгради здрави мускули. Беше силна и щеше да измине с пълно снаряжение пет етажа нагоре и надолу в бавен тръс.
Беше си спечелила уважението на мъжете и жените от първата линия на битката с пожара.
— Не е необходимо да го правиш, знаеш това. Тя се обърна и погледна Джон Мингър.
— Да, знам. Правя го за себе си. За мен е важно да знам, че мога да го направя.
— Страхотен начин да прекараш един прекрасен съботен следобед.
Но това беше нейната мисия, а също и награда, макар че не знаеше как точно да го обясни.
— Слънцето ще продължи да свети, когато изляза. Птиците ще продължат да пеят. — Ала тя самата щеше да бъде различна. Поне така се надяваше. — Ще се справя, Джон, не се тревожи.
— Ако ли не, майка ти ще ми вземе главата — той се поприведе и огледа лабиринта. Вече бе почти на шейсет години.
Бръчките около очите му бяха дълбоки.
Вярваше на момичето, изпитваше почти бащинска гордост от нейните постижения и от упоритостта й да преследва целта. Но заедно с гордостта се промъкваше и загриженост.
— Никога не съм виждал някой да тренира толкова усърдно като теб.
По лицето й премина лека изненада, само секунда преди да се усмихне.
— Приятно ми е да го чуя.
— Ти много научи през последните пет години, Рина. Тренировки, лекции, работа — за миг с почуда си помисли дали онова, което бе запалило интереса й преди единадесет години, не беше се превърнало в обсебеност в деня, когато любимият й загина в пожар. — Бързо напредваш.
— И какво лошо има?
Трудно е да се обясни на едно двадесет и две годишно момиче колко струва животът — той трябва не само да се живее, но и да му се радваш, да вкусиш от него.
— Все още си млада.
— Мога да се справя с лабиринта, Джон.
— Не говоря само за лабиринта.
— Знам — тя го целуна по бузата, — той е само една метафора на живота, в която мисля да вляза. Точно това искам. Винаги съм го искала.
— Добре, ти направи доста жертви, за да го получиш.
Рина не мислеше по този начин. Летата, прекарани в работа, учене и тренировки, бяха инвестиция в бъдещето. Като допълнение към тях бе адреналинът, който я заливаше, когато обличаше униформата си или когато чуваше някой да я нарича полицай Хейл. Ускореното биене на сърцето, свиването на стомаха и трепетът, който я обземаше, когато бе заобиколена от огън, й бяха нужни, за да се хвърли в тази битка.
Както и абсолютното изтощение, което идеше след нея.
Тя никога нямаше да бъде като Фран, която спокойно и сериозно управляваше ресторант, нито като Бела, която до припадък можеше да обсъжда срещи и обеди.
— Нуждая се от това, Джон.
— Да, знам — с ръце в джобовете той кимна към лабиринта. — Е, добре. Но е много трудно вътре, Рина. Нали не искаш да попаднеш в капан?
— Няма. Тъкмо излизам от него. Я виж, идват няколко „гълтачи на дим“ — тя вдигна ръка за поздрав и съжали, че не беше се гримирала.
Стив Роси, мургав и жилав, с очи като на кокер-шпаньол, бе последната гореща тръпка на Джина. Къкренето май се бе превърнало във врящо гърне, след като Рина ги запозна преди шест седмици. Но неговият придружител — един бронзов Адонис с джинси и тениска, предлагаше далеч по-големи възможности в нейните очи.