Тя бе вечеряла веднъж с Хю Фицджералд в стола, пълен с други пожарникари от участъка. Играха покер, изпиха по няколко бири. И след краткото задължително флиртуване, което включваше покана за пица и кино, последваха няколко много сочни целувки.
Въпреки това й се струваше, че през по-голямата част от времето той мислеше за нея като за едно от момчетата.
По дяволите, в униформата и с тежките пожарникарски ботуши „Файър Лейн“ тя сама мислеше за себе си като едно от момчетата.
— Здрасти — обърна се Рина към Стив. — Какво си направил с моята съквартирантка?
— Спи като бебе. Не можах да я накарам да помръдне от леглото. Готова ли си?
— Винаги готова — тя погледна към Хю. — Дойде да погледаш ли?
— Смяната ми свърши, та си помислих, че не е зле да се навъртам наоколо, в случай че се нуждаеш от изкуствено дишане уста в уста.
Рина се разсмя и започна да намъква защитните панталони и да нагласява тирантите.
— Вие и двамата сте минали през лабиринта, значи мога и аз.
— В това няма съмнение — съгласи се Хю. — Ти си упорита като магаре.
Не така би описал жената, за която копнее, потенциалният любовник, помисли си Рина. Но щом човек е решил да работи с момчета, често пъти се превръща в един от тях. Тя завърза дългата си къдрава коса на опашка и сложи качулката.
Не, не притежаваше женствеността на сестрите си, но пък щеше да получи диплома на пожарникар преди края на лятото.
— Можем да хапнем, след като свършиш — предложи Хю. Рина закопча палтото, доста дебело за август, и вдигна очи. Неговите бяха като езерна вода — удивително съчетание между синьо и сиво.
— Може. Ти ли ще черпиш?
— Ако минеш през лабиринта, аз — след като й помогна да нагласи кислородната бутилка, той я тупна по рамото. — В противен случай — ти.
— Дадено — тя му хвърли една слънчева като деня усмивка и си сложи маската и шлема.
— Провери радиовръзката — нареди Джон. Рина направи проверката и вдигна палец.
— Аз ще те водя по радиото — напомни й той. — Не забравяй да регулираш дишането си. Паниката обикновено е главната причина да изпаднеш в беда.
Нямаше да се паникьоса. Това беше тест, просто още една симулация. Рина вдъхна дълбоко в очакване Джон да включи хронометъра.
— Тръгвай!
Беше тъмно като в катакомби и горещо като в седмия кръг на ада. Направо фантастично! Този черен дим уплътняваше въздуха така, че можеше да чуе собственото си дишане като леко хъхрене, когато поемаше кислород от бутилката. Ориентира се, като си представи посоките на компаса преди да се настрои — ръцете, краката, инстинктите — бе готова.
Отвори вратата. Премина през нея. Потта вече се стичаше по лицето й.
Имаше някакво препятствие. Опита се да го определи посредством скритите си в ръкавици пръсти, да локализира тясната дупка под себе си.
Там можеше да има хора. Това беше целта на упражнението. Трябваше да претърси „сградата“, да открие оцелелите и да ги изведе навън. Да си свърши работата. Да спаси нечий живот. Да остане жива.
Чу гласа на Джон, странен, непознат и чужд в тази черна дупка, който я питаше за състоянието й.
— Добре съм. Чудесно. Всичко е наред.
Пътят й я отведе до стена, която изкатери, сетне се насили да се промуши през тесен отвор. Загуби ориентация, спря за миг, за да определи посоката.
Бавно, спокойно, нареди си Рина. Влизаш, преминаваш, излизаш.
Но тук нямаше нищо друго, освен черна тъмнина, дим и адска горещина.
Попадна в задънена улица и почувства първите тръпки на паниката в гърлото си, долови я в забързаното си, задъхано дишане.
Гласът на Джон я призова да запази спокойствие, да се концентрира. Да внимава за дишането.
След това неочаквано подът под нея пропадна.
Рина изсумтя при удара, дъхът й секна, почувства как губи самоконтрол.
Беше сляпа и за един ужасяващ момент беше и глуха, тъй като кръвта бучеше в ушите й. Сега потта течеше като река, обливаше лицето й, стичаше се надолу по тялото й под пожарникарския костюм. Принадлежностите й тежаха цял тон, а маската запушваше устата й.
Жива затрупана, помисли си. Беше затрупана жива в дима. Оцелели ли? Никой не можеше да оцелее в този задушлив черен ад.
За миг почувства отчаяна нужда да захвърли екипировката си, да се освободи.
— Рина, успокой дишането! Искам да успокоиш дишането и да ми докладваш какво е положението.
„Не мога“ — едва не произнесе тя. Не можеше да го направи. Можеше ли въобще някой? Как намисли, когато не можеше да вижда или диша, когато всеки мускул в тялото й пищеше от напрежение? Искаше да дращи със зъби и нокти и да излезе навън, през пода, през стените. Просто навън, на светло, на въздух.