В гърлото й сякаш гореше огън.
Дали Джош е чувствал същото? Сълзи замъглиха очите й, защото можеше да си го представи. Сега в ума й не бяха посоките на компаса, а неговото мило лице, срамежливата му усмивка, завесата от коса, която падаше, когато наведеше главата си. Дали е бил достатъчно дълго в съзнание, за да бъде заслепен и объркан от дима, преди огънят да го обхване? Дали се е уплашил и е изпаднал в паника като нея, борейки се за глътка въздух, та да извика за помощ?
О, Господи! Дали е съзнавал какво го очаква?
Това бе една от причините да бъде тук, в тази отвратителна ужасна дупка, излъчваща жега и страх. Да разбере на какво прилича. Да узнае. И да оцелее, да оживее.
Рина се подпря трепереща на ръце и колене. Няма да умра, каза си, макар да й се струваше, че е затворена в собствения си ковчег.
— Добре съм. Пропаднах, подът не издържа. Добре съм, продължавам.
И продължи с пълзене. Сега всеки мускул в тялото й трепереше и се обливаше в пот. Времето и пространството й пречеха. Очите й се напъваха да видят — да видят поне нещо. Светлинка, сянка, форма.
Но имаше само дим и дезориентация, паника и страх. Те убиваха така коварно, както и пламъците. Пожарът не е само огън, нима не бе научила това? Беше също така дим и изпарения, поддаващи подове, срутващи се тавани. Той беше задушаващ, ослепяващ, паникьосващ. Беше изтощителен, уморителен, оставяше те без сили.
Тя се блъсна в друг срутил се под — дали не беше същият? Но бе прекалено уморена, за да изругае.
Почувства, че стига до друга стена. Кой садист бе конструирал това чудо? — запита се Рина. Промуши се през някакъв отвор, откри врата.
Отвори я и … излезе на светло.
Смъквайки маската, тя си пое въздух, като подпря ръце на коленете си. Главата й се въртеше.
— Чудесна работа — похвали я Джон и тя все пак успя да събере сили да вдигне главата си, за да го погледне.
— На няколко пъти почти се предадох.
— Почти не се брои.
— Научих нещо.
— И какво е то?
Рина взе бутилката с вода, която той й подаде и пи като жадна камила.
— Всички съмнения, които изпитвах, относно това с какво да се занимавам — дали с разследвания или с гасене на пожари, отпаднаха.
Той й помогна да свали кислородния апарат и я потупа по гърба.
— Добре се справи. Браво!
Тя отпи отново, сетне остави бутилката на земята, и обгърна с ръце коленете си. Една сянка падна върху нея и я накара да вдигне глава. Беше Хю, който й се усмихваше, докато имитираше позата й.
Рина му отговори с усмивка и си помисли, че чува собственото си дишане и чувства как смехът напира да излезе. Смях, който бе продиктуван от облекчение и триумф.
Хю се смееше с нея, като пое шлема, когато му го подаде.
— Страхотно беше вътре, нали?
— Най-страхотното.
— Изглежда ще платя специална закуска в „Денис“.
Тя отново се разсмя и остави главата си да се люлее между коленете.
— И тогава влязох в тоалетната и се видях в огледалото — Рина трепна, като премести торбата с покупките — личното й възнаграждение след един следобед, прекаран с Джина в „Уайт Марш Мол“. — Косата ми представляваше накъдрени струни, миришещи на пушек и пот. Лицето ми беше черно от дим. А аз вонях. Най-сериозно ти казвам — вонях.
— Но той все пак те покани да излезете — напомни й Джина.
— Ами да — тя спря, защото вниманието й бе привлечено от чифт червени обувки на една витрина. — Закуска в „Денис“ и много смях. Утре ще излезем да поиграем бейзбол. Не че не ми харесва да прекарам един час с бухалката в ръка, но нямам нищо против вечеря от време на време в някой моден ресторант. С такъв тип, че да си заслужава да си купя ей тези обувки.
— О, направо са фантастични! Трябва да си ги купиш!
Джина я помъкна към магазина, както подобава на най-добра приятелка.
— Струват осемдесет и седем долара — въздъхна Рина, като погледна цената на подметката.
— Струват си, скъпа. Това са невероятно секси червени обувки, които ще ти стоят умопомрачително. Нямат цена.
— Колкото заплатата на млад полицай са. Но аз ги искам. И ще бъдат мои — Рина притисна обувката до гърдите си. — Никой друг няма да ги има. Тези обувки ще влязат в моя гардероб.
— И така?
— Ти си права — тя намери продавача, подаде му обувката и каза номера си, после седнаха с Джина и подредиха чантите с покупки. — Те ще бъдат моята награда за това, че оживях в лабиринта, й не ми казвай, че роклята, която току-що си купих, е била моята награда.
— Че защо да го правя? — при искрената изненада в гласа на приятелката си Рина се засмя — тя беше наградата ти отпреди двадесет минути. А обувките са наградата ти сега.