— Да поговорим за сватбата и за Бела.
— О, моля те! Не започвай и ти! — Фран запуши с ръце ушите си. Косата й се разлюля като вълна. — Не искам сватба в кънтри клуб. Не искам цяла шайка сервитьори в смокинги да сервират шампанско, нито проклет леден лебед.
— Не те обвинявам. Но искаш цветя, нали?
— Да, разбира се, че искам.
— Тогава позволи на Бела да се заеме с тях.
— Не желая…
— Почакай. Знаеш точно какви видове, избрала си цветовете. Но Бела знае как да ги подреди. Единственото нещо, което тя има в изобилие, е стил.
— Ще бъда затрупана с розови розички.
— Не, няма — ако пък се случи, закани се Рина, аз лично ще удавя Бела в тях веднага след церемонията. — Настояваш за семпла сватба, старомодна и романтична. И тя ще я направи точно такава. Да, наистина не може да разбере защо, но поне схваща, че това е твоят маниер. И твоят ден. Иска само да помогне. Иска да се чувства част от събитието.
— Та тя е част от него — Фран подръпваше косата си, а Бианка седеше, без да каже нито дума. — Нали е кумата.
— Иска да ти даде нещо. Обича те.
— О, Рина, моля те, недей! — Фран отпусна глава на масата и я удари леко в плота. — Не ме карай да се чувствам виновна.
— Бела е объркана, чувства се отделена.
— Мамо, помогни ми!
— Чакам първо да чуя всичко. Да видя защо Рина се е заела да ходатайства за Бела.
— Защото мисля… Не, със сигурност знам, че може да се справи. На нейни разноски при това — побутна с показалеца си Фран, докато вдигне глава. — Подарък от сестра не е обиден, приеми го. Тя иска да ти подари сватбените цветя и иска ти да си доволна, така че няма да изпорти работата. Бързо, назови пет цветя, без рози.
— Ами… лилия, гераниум… по дяволите, теменужки. Много си настоятелна.
— Спомняш ли си как Бела преследваше градинарите, когато оформяха градините и храстите? Знае повече от нас за тези неща и как да координира работата. Каза, че би могла да създаде нещо като домашна градинка. Не съм съвсем сигурна какво има предвид, но ми звучи добре.
Фран прехапа устни.
— Всъщност точно такава искам.
— Това ще я зарадва много и мисля, че след като го направи и ти ще бъдеш доволна.
— Бих могла да говоря с нея. Можем да отидем заедно при някой цветар или пък да разгледаме отново градините, а тя да ми покаже какво има предвид.
— Добре — понеже знаеше кога на напусне бойното поле, Рина се измъкна от сепарето. — Ще тръгвам — наведе се, да целуне Фран и понечи да целуне и майка си, но Бианка се изправи.
— Ще те изпратя, искам да глътна малко чист въздух.
Когато излязоха навън, Бианка прегърна Рина през кръста.
— Дойде ми като гръм от ясно небе. Обикновено не вземаш страната на Бела.
— В повечето случаи не съм съгласна с нея. Но сега… вътрешният глас ми подсказва, че няма начин да оплеска работата. Отчасти заради Фран, но и заради себе си. Така всички печелят и никой не губи.
— Умно. Ти винаги си била най-умната от децата ми. Защо не отидем всички заедно да изберем цветята? Жените на „Сирико“.
— Добре, съгласна съм.
— Обади ми се, когато се прибереш вкъщи.
— Мамо!
— Просто се обади, за да знам, че си се прибрала.
Само четири квартала и половина, помисли си Рина, докато вървеше бавно. През собственото й, познато до болка предградие. Един обучен полицай. Какво можеше да й се случи?
Но все пак се обади на майка си, когато се прибра.
Като начинаещ полицай Рина бе на първото стъпало от стълбицата в полицейския участък. Фактът, че бе завършила с отличен успех, не й помогна особено, след като облече униформата и тръгна да патрулира.
Но така беше правилно. Беше научена сама да извоюва мястото си.
Освен това обичаше да патрулира. Харесваше й възможността да говори с хората, да се опитва да разрешава проблеми или спорове.
Тя и партньорът й — мъж на име Самюел Смит, трябваше да докладват за безредици в югозападната част на града, която местните наричаха Совебо.
— Мислех, че ще ударим по една поничка — оплака се Смити, когато завиха по улицата, указана им по телефона.
— Как можеш да ядеш толкова много понички и да не дебелееш?
— Кръв на ченге — той й намигна. Беше висок към един и деветдесет, мускулите му бяха твърди като камък. Кожата му бе с цвят на орех, а очите — наблюдателни и черни. Без униформа изглеждаше заплашителен. С нея — свиреп и жесток.
Беше успокоително за новобранец да има за партньор мъж с телосложение на камион. А като кореняк балтиморец, той познаваше града добре, дори по-добре и от самата нея.
Когато завиха зад ъгъла, видяха тълпата на тротоара. Мястото подхождаше повече за художествени галерии и исторически къщи, отколкото за улични кавги, помисли си Рина, докато приближаваха.