— Веднъж, но сметнах, че е случайно — допълни бързо, при което майка й започна да проклина на италиански. — Честна дума, наистина реших, че е случайно. Без да иска. Той махаше с ръце, жестикулираше доста възбудено, пристъпи към мен и ръката му ме цапна по бузата. Действаше неконтролируемо, беше уплашен… — повтори Рина и хвана ръката на баща си, която се бе свила в юмрук. — Вярвай ми. Погледни ме и ми повярвай! Никога няма да търпя някой да ме бие или унижава. Вие ме научихте да бъде силна и умна. Добре сте ме възпитали. Този мъж повече не съществува за мен — пристъпи и прегърна Гиб. — Край, свършено е с него. Но случилото се ме научи на един много важен урок. Никога няма да се опитвам да бъда нещо, което не съм, дори и в дребните неща. Никога няма да се представям за някой друг. Освен това вече знам, че мога да се грижа за себе си.
Гиб погали гърба й и сложи една лека целувка върху посинялата й буза.
— Събори ли го на земята?
— С два удара — тя отстъпи и им показа как. — Бам, бам и той се търкаляше свит надве като варена скарида. Не искам повече да се притеснявате за случилото се, нито за мен.
— Ние сами ще решим за какво да се притесняваме — Бианка сложи омлета на масата. — А сега яж!
Тя яде и отиде на работа. Пред бюрото й се оформи опашка от сини униформи. Всяко ченге в отдела мина покрай нея — с кратко кимване, с изказване на съжаление, с неубедителна шега. Подкрепата им я преследва чак до кабинета на капитана.
— Твоят човек продължава да настоява, че ти си го ударила първа. Пусна версията и за бившето си гадже. Имал някаква малка сладурана. Твърди, че го мамела, а после го нападнала, когато се разделили. Обвинявала него.
— Защо ли не съм изненадана? Вярвате ли му?
— Смятаме да говорим с нея. Чеймбърс ни даде имената и на някои други хора. Твърди, че му имат зъб, защото бил толкова хубав и преуспял. Няколко клиенти, няколко колеги. Първата му секретарка. Облаците се разнасят над теб, Хейл. Освен това имаш солидно алиби, а и при обиска не се намери нищо, което да свързва пожара с теб. Освен ако Чеймбърс не повдигне формално обвинение, което не вярвам да стори при това положение, ти си освободена от всякакво подозрение.
— Благодаря. Най-искрено благодаря за хубавите новини.
— Обади ми се Джон Мингър. Вятърът довял новините и до него.
— Ясно — Рина си помисли за родителите си. — Мисля, че знам откъде е духал този вятър. Съжалявам, ако това усложнява нещата.
— Не виждам как би могло — капитанът се облегна, погледът му я изучаваше. — Джон е добър човек и много сериозен следовател. Иска да се порови в тази работа на своя глава в свободното си време. Аз нямам нищо против. А ти?
— Аз също. Бих ли могла да получа повече информация?
— Янгър и Трипли работят по случая. Ако искат да споделят нещо с теб, не възразявам.
— Благодаря.
Рина се замисли кой е най-добрият подход към колегите й, занимаващи се с пожара. Преди да реши, Трипли посочи с пръст папката на бюрото й.
— Докладът е пред теб — каза и се върна отново до телефона, за да продължи разговора си.
Рина отвори папката. Вътре имаше снимки на колата на Люк, външни и вътрешни, предварителен доклад от отгледа и заключения.
— Високо оценявам жеста ти, колега — каза Рина. Той сви рамене и закри с ръка слушалката.
— Момчето е чиста проба негодник. Щом харесваш негодници, трябва да излизаш с Янгър.
Като спря да пише на клавиатурата си, Янгър застреля партньора си с пръст и изпрати на Рина една слънчева усмивка.
Трудно й беше да стои далеч от местопрестъплението и да се удържи да не огледа лично събраните доказателства. Но нямаше смисъл да мъти водата. Реши да се отнесе към случая като към упражнение, изследвайки и изучавайки доклада и данните, събрани от следователите.
Беше направено съвсем просто, според нейното мнение. Някой бе свършил работата бързо и гадно — и вероятно бе вършил подобни неща и преди да си набележи Люк.
Мислите й се въртяха в кръг и без резултат, докато отпиваше от чашата вино „Кианти“ и четеше доклада за втори път, без да обръща внимание на шума в „Сирико“.
Беше седнала на маса до вратата, така че да види Джон веднага щом се появи. Махна му, покани го да седне и отиде да му донесе лично бира „Перони“.
— Благодаря, че намина — рече, когато се върна при него.
— Няма защо. Ще си разделим ли една пица?
— Разбира се — даде поръчката на Фран. Всъщност предпочиташе да говори с него, а не да яде. — Знам, че се занимаваш с тази гнусотия по свое желание и в свободното си време. Ще ми кажеш ли какво мислиш?
Той вдигна бирата си и отпи.