— Прекалено кратко е — съгласи се Джон. — Но това е интересна идея — да наеме подпалвач, за да ти отмъсти. Може би ще се сетиш за някого, с когото си се скарала напоследък.
— Ченгетата винаги се спречкват или се карат с някого — промърмори тя.
— Май си права — той се отпусна и се усмихна, когато Фран донесе пицата на масата. — Как върви, сладурче?
— Върви добре — ръката й погали рамото на Рина. — А сега накарай малката ми сестричка да остави тази работа и да хапне нещо.
— Ще видим какво мога да направя. Остави веднага папката! — нареди строго Джон, докато Фран се отдалечаваше. — Ти ще се справиш с всичко, което ти се изпречи на пътя. Неофициално казано, никой не те подозира. Има непоклатим доклад и алибито ти издържа на всички удари. Така че остави разследването на системата.
— Добре. Знаеш ли, Джон, не знам дали аз избрах кариерата си, или тя избра мен. Пожарите изглежда ме съпътстват и са непрекъснато около мен. „Сирико“, първото момче, което обичах, после Хю. Сега това.
Той сложи парче от пицата в чинията си.
— Съдбата е сред най-големите мръсници.
13.
Балтимор, 2005
За добро или за лошо работата беше свършена. Сърцето й биеше до спукване, гърлото й бе пресъхнало, а в основата на корема й нещо леко трептеше, може би от паника или от възбуда.
Бе си купила къща.
Стоеше на белите мраморни стъпала, ключовете лепнеха на потната й длан. Всички преговори и условия бяха в миналото, документите бяха подписани. Имаше нотариален акт. И ипотека.
И банков заем, помисли си Рина, който щеше да изплаща толкова дълго, че когато го изплати напълно, щеше да се пенсионира.
Беше си направила сметката, напомни си тя. Това поне можеше да прави. Беше й време да притежава собствена къща. О, Боже, беше станала собственичка на имот!
Беше се влюбила в тази къща още като я видя. Толкова много приличаше на дом. Какво я наведе на тази мисъл не знаеше, любовта пламна от пръв поглед. Всичко тук викаше и я подканяше: вземи ме!
Местоположението, познатият квартал, дори леко поовехтелият интериор, който сякаш я молеше да му вдъхне от нейния живот. Имаше и заден двор — наистина прекалено тесен, така че можеше да плюе от единия до другия му край, но все пак си беше истински двор с истинска трева. Имаше дори и дърво.
А това означаваше, че трябва да коси тревата и да събира опадалите листа през есента. Следователно — да си купи косачка. За жена, която е живяла в апартаменти през последните десет години, подобна перспектива беше опияняваща.
И така, сега беше тук, пред редицата от триетажни къщи, на три преки от дома, където все още живееха родителите й.
Все още в съседство, помисли се Рина. И толкова далеч, сякаш е на луната.
Но беше хубаво. Направо чудесно. Нали вуйчовците й, баща й и брат й прегледаха най-обстойно всичко — от мазето до тавана? Нищо не пропуснаха. Нуждаеше се от леко потягане тук и там, наистина. И от доста повече мебели, отколкото притежаваше в момента.
Но всичко щеше да дойде с времето си.
А сега трябваше само да пъхне ключа в ключалката и да прекрачи прага. И щеше да се озове в собствената си къща.
Вместо това Рина се обърна, седна на стълбите и изчака, докато възстанови дишането си.
Беше изхарчила голяма част от спестяванията си, отиде и щедрата сума, която баба й и дядо й дадоха — както и на другите си внуци.
И сега, виж какво направи! Влезе в заеми. А нима поддръжката на къщата нямаше да гълта още пари? Застраховки, данъци, ремонти. Трябваше да мисли как да се справя с всичко това за в бъдеще. Тези неприятни подробности досега бяха проблем на родителите й или на хазаите.
Никога нейни.
Успяваше да ги избегне, също както и повечето от другите видове ангажименти. Имаше работата и семейството си, приятелите от детинство.
Но тя бе единствената неомъжена от семейство Хейл. Единственото дете на Бианка и Гиб Хейл, което все още нямаше намерение да създава потомство. „Нямам достатъчно време — казваше винаги когато я закачаха, заяждаха или направо настояваха. — Не мога да намеря подходящия мъж.“