— Само секунди те делят от сериозни неприятности.
— И миришеш много хубаво.
— Стига толкова — Рина го бутна към задната стена на къщата си. — Разтвори крака!
— Добре, добре. Почакай — мъжът се смееше и блъскаше главата си в стената. — Ако ти изглеждам луд, то е, защото съм смаян. Хм, мамка му. Не ме закопчавай с белезници — поне не и докато не се опознаем по-добре. Парк Колидж, май 1992. Едно парти — не знам на кого беше къщата. Намираше се извън кампуса. Джил, Джес, не, Жан. Мисля, че някоя си Жан живееше в нея.
Рина се поколеба, белезниците все още бяха в ръцете й.
— Продължавай.
— Видях те. Не познавах никого. Отидох с един приятел и те видях в другия край на стаята. Носеше тясна розова блуза — косата ти бе по-дълга и падаше по раменете. Повече ми харесва как я носиш сега. Сякаш експлодира и е като ореол около лицето ти.
— Ще кажа на фризьорката ми, че одобряваш прическата. Значи сме се запознали на парти в Парк Колидж?
— Не, само те видях. Така и не успях да стигна до теб. Музиката спря. Настъпи пълна тишина. За един миг. Може ли да се обърна?
Не говореше като луд — със сигурност не. Освен това й стана интересно. Затова отстъпи назад.
— Покажи ми ръцете си!
— Няма проблем — протегна ръце с дланите нагоре, сетне ги свали и пъхна палци в колана с инструменти. — Видях те и бях… Бум! — той заби юмрук в сърцето си. — Докато прекося стаята… имаше много хора… и ти изчезна. Гледах и търсих навсякъде. Горе, долу, навън — навсякъде. Претърсих цялата къща.
— Видял си ме преди десет години в стая, пълна с хора и помниш с какво съм била облечена?
— Това беше като… като… за един миг. Беше ти. Звучи налудничаво, но е самата истина. След това те видях още веднъж. Една приятелка ме замъкна в събота в универсалния магазин и аз те зърнах на горния етаж. Хукнах да търся проклетите стълби. Докато се кача, ти отново изчезна.
Той се хилеше като луд и буташе шапката си назад.
— Сетне през зимата на 1999. Бях хванат в задръстване, след като се връщах от един клиент. Слушах Спрингстийн по радиото. Погледнах встрани и те видях в колата до мен. Потупваше кормилото с пръсти. Просто беше там. А аз…
— О, Господи! Странното момче.
— Моля?
— Странното момче, което ме гледаше с очи като паници, когато се връщах от покупки.
Усмивката му се разшири, този път й се видя по-скоро весела, отколкото налудничава.
— Трябва да съм бил аз. През половината време си мислех, че съм те измислил. Ала явно не съм. Ето че си тук.
— Което не означава, че не продължаваш да се държиш като някой хахо.
— Не съм престъпник. Можем да си говорим. Можеш да ме поканиш на кафе.
— Нямам кафе. Все още не съм се нанесла.
— Тогава аз ще те поканя — макар че и на мен не ми се намира кафе. Виж, живея в съседната къща. Когато поискаш, можеш да прескочиш за по бира или за кока-кола. Или за остатъка от живота си.
— Това мисля да не го правя.
— Защо не ти сготвя вечеря? Ще те заведа на вечеря. Ще те заведа на Аруба.
Смехът се надигна в гърлото й, но тя го потисна.
— Ще имам Аруба предвид. Колкото до вечерята, часът е само един следобед.
— Тогава на обяд — той се разсмя, свали бейзболната си шапка и я пъхна в задния си джоб, като прекара дългите си пръсти през гъстата черна коса. — Не мога да повярвам, че напълно развалих всичко. Не очаквах да видя момичето от сънищата си в съседния двор. Нека да започна отначало. Казвам се Бо, Боуен Гуднайт.
Тя пое ръката му. Хареса й силата в нея. Хареса й мазолестата грапавост на дланта му.
— Здравей, Бо.
— На тридесет и три, ерген, криминално непроявен. Имам собствен бизнес. Дърводелски услуги „Гуднайт“. И притежавам този недвижим имот с партньора си. Момчето, с което бях на онова парти. Мога да ти представя препоръки, медицински изследвания, финансово положение. Моля те, само не изчезвай отново.
— Откъде знаеш, че не съм омъжена и нямам три деца?
Лицето му пребледня. Направо стана бяло.
— Не може! Господ не е толкова жесток.
Вече развеселена, тя наклони кокетно глава.
— Може да съм лесбийка.
— Не съм направил нищо лошо в живота си, че да заслужа такъв шамар от съдбата. Катарина, това са тринадесет години. Моля те, смили се над мен!
— Ще си помисля. Казвай ми Рина — добави. — Приятелите ми ме наричат така. Очаквам някои хора да се появят всеки момент.
— Само не изчезвай, моля те!
— Не и докато не изплатя ипотеката си. Интересно ми бе да се запозная с теб, Бо.
И влезе в къщата, като го остави да стои като омагьосан.
Те донесоха храна, разбира се. И вино. И цветя.
И по-голяма част от обзавеждането й.