— Моят партньор и аз разследваме инцидента. Вие ли сте госпожа Никълс? Шари Никълс?
— Точно така.
— Вие сте съобщили за пожара.
— Да. Бях отзад. Имам малка градинка. Първо подуших дима.
— Било е около единадесет сутринта?
— Единадесет и петнадесет. Знам, защото си мислех, че най-малката ми дъщеря след около час ще се върне от училище и край на спокойствието — усмихна се леко жената. — Истински тайфун е.
— Колко време бяхте навън, преди да подушите дима?
— О, около час може би, приблизително толкова. Прибрах се за няколко минути, защото забравих да си взема телефона. Инспекторът вече ме разпита дали съм видяла някого. Не съм.
Тя погледна към съседната къща.
— Колко жалко. Но слава Богу, че никой не е бил вътре и не е пострадал. Мога да кажа, че се уплаших, много се уплаших. Реших, че може да се разпространи и до моята къща.
Тя поглади шията си, докато гледаше изприщените като крастава жаба рамки на прозорците, почернелите от сажди тухли.
— Пожарната дойде бързо. Това действа успокоително.
— Да, госпожо. Ако не сте видели, може би сте чули нещо?
— Чух алармите за дим да пищят вътре. Първоначално не им обърнах внимание, не разбрах какво е. Бях си пуснала музика. Но след като подуших дима, се огледах и видях да излиза пушек от прозореца на тавана, тогава чух и алармите да пищят. Предполагам, че вътре е голяма бъркотия. На нея хич няма да й хареса.
— Моля?
— Имам предвид Ела Паркър — жената, която живее там. Тя обича всичко да е подредено. Имаме една и съща чистачка, макар че аз викам Ани само веднъж в месеца, откакто не работя. Ела е по-дребнава. Ще бъде толкова разстроена от бъркотията, колкото и от пожара. Май не прозвуча много любезно — добави след миг Шари. — Извинете ме, не исках да бъда груба.
— Познавате ли добре госпожа Паркър?
— Може да се каже — Рина долови резервираност в гласа, но остана спокойна. — Поддържаме добри отношения, макар да не сме приятелки — добави жената след дълга пауза. — Моето момче играе с нейния син от време на време.
Тя запристъпва от крак на крак, явно изпитваше с неудобство, когато Рина й кимна окуражително да продължи.
— Наистина ли смятате, че е умишлен пожар, а не случайност?
— Все още не сме направили заключенията си.
— О, мили Боже! Струваше ми се, че ще е по-добре да кажа на Ела и преди няколко седмици разменихме няколко думи — тя отново потърка врата си. — Не искам полицията да мисли, че имам нещо общо с това.
— Защо трябва да мислим така?
— Ами, казахме си малко по-силни думи, освен това имаме една и съща чистачка и децата ни играят заедно. Аз позвъних на 911. Споделих с мъжа си за това снощи, пък той ми се скара, че съм си търсела белята. Обаче не мога да си го избия от главата.
— И за какво си разменихте острите думи?
— Заради момчетата. Нейният Тревор и моят Малкълм — тя вдиша дълбоко. — Хванах ги да бягат от училище преди няколко седмици. Денят беше хубав, затова реших да отида до училището, за да прибера малката и да я заведа да поиграе в парка. Има нужда да изразходва енергията, която прелива от нея. Тогава видях момчетата да пресичат улицата към парка. Е, трябва да ви кажа, че ги настигнах, накарах им се едно хубаво, хванах ги за ушите и ги върнах обратно в училище.
Рина си позволи да се усмихне — реакция на възрастен към възрастен.
— Сигурно ужасно сте ги изненадали. Когато бягаш от училище, трябва да знаеш и как да го правиш.
Жената поклати глава.
— Нямат достатъчно мозък дори да се скрият. Когато Ела се прибра от работа, отидох заедно с моя син да й съобщя за случката. Преди да си отворя устата, тя заяви, че моето момче било виновно и че съм нямала право да пипам сина й дори с пръст.
При тези думи жената разпери ръце.
— А всъщност само го хванах за ръка и го върнах в училище, където му е мястото. Аз бих била благодарна, ако някой се погрижи за моето дете по този начин, а вие?
— Да, разбира се. Но госпожа Паркър е била разстроена.
— Какво ти разстроена! Направо побесня. Така че доста троснато й казах, че когато следващия път видя сина й на улицата по време на часовете, ще го подмина все едно не го познавам. Разменихме си и други реплики, но вече добихте представа, нали?
— Не мога да ви обвиня, че сте се ядосали — успокои я Рина. — Опитали сте се да постъпите правилно.
— А тя ми каза да си гледам работата. Ако я бях послушала, къщата й щеше да изгори до основи. Оттогава момчетата не си играят заедно, за което съжалявам. Но не искам Малк да се разхожда където и когато му скимне. Според него Тревор не за пръв път си дава ваканция, но се страхуваше да ми каже цялата истина.
— Синът ви твърди, че Тревор редовно бяга от училище?