Има набито око за ченгета, беше единствената мисъл, която мина през главата на Рина, когато затича след него. Стигна до вратата към задната алея три крачки преди О’Донъл. Избегна металната кофа за боклук, която Джамал бе съборил на земята. Партньорът й не успя.
— Удари ли се? — извика му тя, тичайки.
— Хвани го! Зад теб съм!
Джамал беше бърз, но тя също не му отстъпваше. Когато се засили да прескочи оградата, тя почти го настигна и извика:
— Полиция! Стой на място!
Той беше бърз, помисли си отново Рина, но не познаваше Балтимор. Оградата не я затрудни и също я прескочи.
Мократа от дъжда алея, по която тичаха сега: беше без изход. Джамал се завъртя, очите му гледаха диво, в ръката му блесна нож.
— Ела насам, кучко! Хайде, ела!
Без да сваля очи от него, Рина извади оръжието си.
— Какво? Ти наистина ли си такъв глупак? Хвърли ножа, Джамал, преди да съм те застреляла.
— Не ти стиска да го направиш.
Тя се усмихна, макар че дланите й се изпотиха, а коленете омекнаха.
— Да се обзаложим ли?
Вече чуваше задъханото пуфтене и ругатните на О’Донъл зад себе си. Никога през живота си не бе слушала по-хубава музика.
— И аз ще участвам в облога — рече партньорът й, като подпря пистолета си върху оградата.
— Не съм направил нищо! — Джамал хвърли ножа. — Просто си пиех.
— Да. Кажи го на Девона и на бебето, което тя носеше — сърцето й болезнено се блъскаше в ребрата, докато се приближаваше към него. — На земята, мръснико! Ръцете зад тила.
— Не знам за какво говорите — той легна и кръстоса ръце зад тила си. — Нещо сте сбъркали.
— Докато излежаваш следващата присъда, може би ще имаш време да научиш нещо за пожарите. Междувременно Джамал Ърл Грег, арестуван сте по подозрение в убийство — Рина ритна ножа настрани и му закопча белезниците.
Бяха подгизнали до кости, от тях водата течеше като от лейка, когато чуха сирените на полицейските коли. О’Донъл й се усмихна широко.
— Много си бърза в краката, Хейл. Впечатлен съм.
— Има защо.
След като всичко свърши, тя седна на паважа и най-накрая си пое дъх.
16.
Е, най-после всичко свърши, помисли си Бо, когато се прибра. Поне се надяваше, че е така. Бе се погрижил за най-важните неща — адвокати, застраховка, счетоводители, агенти по недвижими имоти. Всички тези срещи и разговори бяха накарали ушите му да звънят. Без да брои няколкото сблъсъка с баща си.
Всичко свърши, край, реши той, но не можеше да определи дали е облекчен или потиснат.
Бо остави кутията, която държеше, до вече внесената и оставена в подножието на стълбите. Имаше още една в колата, но засега можеше просто да я зареже там и по-късно да я прибере.
В този момент, можеше да се закълне, чу гласа на баба си да настоява да довърши започнатото.
— Добре, добре — промърмори под нос и като отметна мократа си коса, тръгна за последната кутия. — Е, доволна ли си сега?
Една бира щеше да му се отрази добре. Една студена бира, горещ душ и може би да погледа малко баскетбол. Да се отпусне. Да намали напрежението, да изпусне парата.
Но докато вадеше последната кутия от багажника, до него изникна Рина. Мигновено забрави за плановете си да прекара вечерта по бельо пред телевизора, отдаден на играта.
— Здрасти.
Помисли си, че изглежда бледа и уморена, но може би причината беше дъждът.
— Здрасти.
Не носеше шапка и косата й представляваше облак от жълтокафяви охлювчета, навити на спирали.
— Имаш ли минутка време? — попита я той. — Искаш ли да влезеш?
Рина се поколеба, сетне сви леко рамене.
— Добре. Трябва ли ти помощ?
— Не, ще се справя и сам.
— Не съм те виждала през тази седмица — рече Рина.
— В свободното от срещи време работех. Оказа се, че съм изпълнител на завещанието на баба ми. Звучи много тежкарски. Но не е така. Главно адвокати и писане. Само главоболия. Благодаря — добави, когато тя отвори вратата вместо него. — Искаш ли малко вино?
— Толкова, колкото искам и да продължа да дишам.
— Чакай да ти дам хавлия.
Той стовари кутията при останалите две и отиде през коридора в помещението, което тя знаеше, че е нещо като преддверие на баня.
Къщата бе почти като нейната, близнак. Но онова, което бе направил, я различаваше. Дограмата и подовете бяха шлайфани до естествения им цвят и лакирани, стените бяха боядисани в наситено, топло зелено, което подхождаше на дъбовото дърво с меден цвят. От високия таван висеше стилна лампа.
Коридорът имаше особено излъчване, помисли си тя. На нещо старинно, запазено и пълно с настроение. Вероятно Бо смяташе да ремонтира масичката до вратата, където хвърли ключовете си.