Бо се върна с две морскосини хавлии.
— Свършил си страхотна работа тук.
— Така ли мислиш? — огледа се, докато тя сушеше косата си с хавлията. — Във всеки случай е добре като начало.
— Наистина — увери го Рина, като влезе в дневната. Мебелите тук се нуждаеха от женска ръка. Калъфи или още по-добре пълна подмяна на дамаската. А това вероятно беше най-големият телевизор, който някога бе виждала. Запълваше почти цялата стена. Стените имаха малко по-тъмен оттенък на същото зелено, а дърводелската работа бе отлична. Насреща се кипреше малка камина, облицована с кремав гранит, над която сияеше полица от същия медено златист дъб.
— Господи, направо е великолепно, Бо! Сериозно ти казвам — отиде до камината и прокара пръст по полицата. Имаше прах, но под него почувства копринената повърхност на дървото. — О, виж ти какво си направил около прозореца!
Беше ограден от двете страни с дървени лавици, прости и изящни.
— Точно от такъв детайл се нуждае стая с подобни размери. Допринася за уюта, без да се загуби усещането за пространство.
— Благодаря. Мислех да ги затворя отпред със стъклени вратички — от гравирано стъкло може би. Не съм решил. Но ще поставя такива на вградените шкафове в трапезарията, така че тези тук може да оставя отворени.
Беше горд от работата си, а нейното ентусиазирано мнение му достави удоволствие.
— Кухнята е напълно готова, ако искаш да я видиш.
— Искам — тя хвърли още един поглед на камината, докато излизаше от стаята. — Можеш ли да направиш нещо такова и в моята къща?
— Мога да направя всичко, което поискаш.
Рина му подаде хавлиената кърпа.
— Ще трябва да обсъдим цената.
— Ще ти направя страхотна отстъпка
— Ще съм глупачка, ако откажа — надникна в друга стая на път към кухнята. — Любопитна съм. Какво ще бъде това? Нещо като стая за гледане на телевизия?
— Такъв е замисълът. Стая за всякакви развлечения. Работя върху проекта.
— И използваш онова чудовище в дневната като мерна единица?
Той се усмихна.
— Ако човек смята да гледа телевизия, трябва да вижда добре.
— Аз мисля да използвам това пространство в моята къща за библиотека. Много лавици, топли цветове, може би една от онези малки газови камини. Големи и меки столове.
— Тази стена би била подходяща за камина — той посочи с брадичка. — А под прозореца може да се направи хубаво място за сядане.
— Място за сядане под прозореца, значи! — тя го изгледа замислено. — Колко си заслепен от мен?
— Щях да пия бира и да гледам мач. Тогава те видях и забравих за всичко.
— Значи много — Рина се шмугна, за да разгледа банята. Нови плочки, нова завеса, нови кранове. Сетне трапезарията, където откри основната конструкция, върху която работеше в момента. — Това е ужасно много работа.
— Обичам да работя. Дори когато трябва да използвам обувалка, за да вместя поръчките на най-активните си клиенти. Бизнесът ми върви добре, затова тази къща ми отнема повече време, отколкото последната, която правих. Но тук ми харесва, това е важното. И освен това ти си тук.
— Хм — Рина остави последното изречение без коментар и влезе в кухнята. — Мили Боже, Бо! — възкликна тя. — Това е удивително. Все едно е слязла направо от корицата на някое списание.
— Кухните са центърът, сърцето на всяко жилище — той отвори вратичката на пералнята и хвърли вътре кърпите. — Най-важното, най-основното място. Винаги от тях започвам преустройството.
Беше покрил пода с големи плочи с цвета на естествения камък, които си подхождаха с плочките на плотовете и с белите шкафове. Някои вратички бяха с матови стъкла. Беше добавил един барплот и столчета за сядане. Прозорецът гледаше към градината. Широкият перваз бе облицован с камък и направо плачеше за красиви саксии с цветя или подправки.
— Постигнал си върха на обзавеждането. Бих искала да имам един от тези вградени грилове.
— Ще ти предложа добра цена. С голяма отстъпка.
— Харесва ми и осветлението. Този мисионерски стил е перфектен.
Бо натисна ключа и я заслепи. Светлината бликна изпод горния шкаф.
— Супер. Сега вече направо позеленях от завист. Този бюфет е страхотен. Защо е празен?
— Защото нямах какво да сложа вътре. Но сега вече имам. Донесох някои от нещата на баба ми — Бо отвори хладилника и извади бутилка бяло вино — тя завеща всичко на мен. Е, остави една част и на църквата, но основното е за мен. Къщата. Всичко.
— И това те натъжава? — отбеляза нежно Рина.
— В известен смисъл. Малко. Благодарен съм — за миг задържа бутилката в ръка и се облегна на хладилника. — Къщата е вече празна. Мисля да я продам, след като се преборя с вината.