Бо също се разтревожи, но реши, че не бива да й го казва. Не му звучеше като най-правилния отговор. Вместо това изрече първото, което му дойде наум.
— Обикновените хора не могат да разберат онова, което правиш. Не само заради стреса, който сигурно е огромен, не само заради опасността, която лично те заплашва. Предполагам, че е заради емоционалното изразходване. От онова, което виждаш, което трябва да направиш и което остава вътре в теб.
— Има причини да се заема с тази работа. Случилото се с Девона Джонсън, е една от тях. Знаеш ли, вече се чувствам по-добре, благодаря ти, че ме изслуша. Писането на рапорт за случая не носи подобно облекчение. Искаш ли да ти помогна за вечерята?
— Не, ще се справя сам. Пък и ако те помоля да обелиш картофите, прелъстяването ще загуби чара си.
— Ти прелъстяваш ли ме, Бо?!
— Работя усърдно по въпроса.
— Колко време ти отнема по принцип да докараш работата докрай?
— Обикновено не много дълго. Особено ако се броят и изминалите тринадесет години.
— Тогава ще кажа, че е прекалено дълго — тя остави чашата си и стана. — Ще се наложи да оставиш пилето да се маринова малко повече — добави, като приближи към него.
— Знам, че в такъв момент трябва да кажа нещо много умно. Но мозъкът ми е абсолютно празен — Бо сложи ръце на бедрата й и ги плъзна леко по тялото й, като същевременно я придърпа към себе си.
Наведе глава, сетне спря устните си на един дъх разстояние от нейните устни, просто за да улови бързото й вдишване, изпълнено с очакване. Очите му бяха отворени, не се откъсваха от нейните и той промени ъгъла, като захапа със зъби долната й устна.
И после бавно потъна в устата й.
Тя ухаеше на дъжд и имаше вкус на вино. Ръцете й погалиха раменете му, сетне преминаха през косата и останаха там, докато стегнатото му мускулесто тяло се притискаше към нейното. Бо я побутна, докато гърбът й се опря в плота и я закова там, без да престава да я целува.
Зъбите й леко захапаха езика му, което накара кръвта му да закипи. А звукът, който Рина издаде, беше нещо средно между смях и стенание.
Зрението му се замъгли.
Ръцете й леко трепереха, когато издърпа ризата му от колана.
— Много си добър в целувките — прошепна тя.
— И ти също — насочи се към шията й и отново се върна на устните. — Искам да… да се качим горе.
Цялата бе изпълнена с копнеж и желание. Беше готова. С ръце под ризата му, Рина притисна пръсти в мускулите на гърба му. Искаше това тяло върху себе си, искаше силните мускули, топлината му.
— Харесва ми подът тук. Хайде да проверим колко е твърд.
Когато се отдръпна, за да свали якето от раменете й, той си помисли, че чува как сърцето му бие, сякаш чука от вътрешната страна на гърдите му като настойчив твърд юмрук. И тогава осъзна, че всъщност чукането идва от външната врата.
— По дяволите!
— Чакаш ли някого?
— Не. Който и да е, да върви…
Но чукането продължи настойчиво и дори се усили.
— Мамка му. Слушай, стой тук. Дишай, но не мърдай — Плъзна ръце по раменете й. — О, Господи, бих могъл да… Само ме изчакай, веднага ще се върна, щом убия натрапника. Трябва ми само минутка, за да свърша с него.
— Да ти дам пистолет — предложи му Рина.
Смехът му беше измъчен.
— Благодаря, но мога да се справя и с голи ръце. Не изчезвай, моля те, не променяй решението си. Не прави нищо.
Тя му се усмихна и сложи ръка на сърцето си, когато той тръгна към вратата. Беше страхотен, помисли си. Направо изключителен. Мъж, който може да се целува така… а и вече знаеше колко е сръчен с ръцете… Имаше потенциал да бъде удивителен любовник. Все пак сега, когато имаше една минута, за да поохлади пожара, разгорял се в мозъка й, Рина реши, че идеята му да се качат горе е по-добра от пода в кухнята.
Тръсна косата си и излезе в коридора, за да види дали е прогонил натрапника.
И го откри да прегръща една хубава, дребна червенокоса жена на прага. Същата, която бе видяла на погребението. Бе опряла глава на гърдите му и цялата се тресеше от ридания.
— Чувствам се толкова зле, Бо. Не съм предполагала, че ще се чувствам така. Не знам какво да правя.
— Всичко е наред. Влез. Чакай да затворя вратата.
— Такава глупачка съм. Глупава съм, но нищо не мога да направя.
— Не си глупава. Влез, Манди, само… — в този момент забеляза Рина и по лицето му премина цяла гама от емоции.
Изненада, объркване, извинение, отричане. — Ах… Е, какво да направя?
Сълзите продължаваха да текат по лицето на Манди, която също загледа Рина и се отдръпна от Бо.
— О, Боже! Извинявам се. Съжалявам. Не знаех, че има някой тук. Господи, каква съм идиотка! Съжалявам, съжалявам.
— Всичко е наред. Тъкмо си тръгвах.