— Джош се срещаше с момичета, излизаше. Сгради като нашата, извън кампуса, бяха истински малки лабиринти от емоции — гнезда на драми, секс и купони. И изпепеляващ страх по време на изпитните сесии. Но точно тогава наемателите се сменяха. Семестърът беше свършил през май, повечето от хората си бяха отишли вкъщи за ваканцията или се бяха дипломирали. Идваха нови. Все още не беше пълно, беше началото на юни. А Джош бе толкова хлътнал по теб. Честно казано, не си спомням да е скъсал драматично с някое момиче, нямаше сериозна връзка с никоя от сградата или от кампуса. Хората го харесваха. Беше лесно да го хареса човек.
— Да, така беше. Виждала ли си го да пуши?
— Трябва да е пушил. Спомням си, че тогава не успях да отговоря на този въпрос. Повечето от нас пушеха или защото беше модерно, или за компания. Имаше и няколко фанатици против пушенето и искам да ти кажа, че все още ги помня. Но Джош не беше от тях.
— Да си чула или видяла нещо в нощта на пожара?
— Нищо, Да не би случаят да е подновен?
— Не, не — поклати глава Рина. — Това е лично. Просто нещо, което се връща от време на време в мен.
— Разбирам — с разсеян жест Манди отново свали очилата на носа си. — И на мен ми се случва. Когато си млад, каквито бяхме тогава, е доста тежко да се сблъскаш със смъртта. А Джош беше един от нас. Човек не бива да умира на двадесет. Поне така си мислиш, когато си на тази възраст. Въобразяваш си, че животът ще продължи вечно. Има прекалено много време пред теб. Има време за всичко.
— Девона Джонсън бе на двадесет и три. Времето винаги е по-малко, отколкото си мислиш.
Тя остави случая на Джош, прибра документацията по него, както бе правила и преди, и се концентрира върху настоящето.
Когато майката на Девона Джонсън влезе в участъка, Рина стана.
— Аз ще я поема — рече на О’Донъл и пристъпи напред. — Госпожо Джонсън? Аз съм детектив Хейл. Говорихме по телефона.
— Казаха ми да дойда тук. Все още не могат да ми дадат тялото й.
— Защо не отидем ето там? — Рина сложи ръка върху рамото на жената и я заведе в стаята за почивка. Имаше малък плот, на който стоеше кафе машина, стара микровълнова печка, пластмасови чаши.
Рина посочи един стол край масата.
— Защо не седнете? Мога ли да ви направя кафе или чай?
— Не искам нищо, благодаря — тя седна. Очите й бяха тъмни и уморени.
— Не беше на повече от четиридесет, прецени Рина, а скоро щеше да погребе дъщеря си.
— Съжалявам за загубата ви, госпожо Джонсън.
— Загубих я в мига, в който този тип излезе от затвора. Трябваше да го държат там. Не биваше да го пускат. Сега той уби моето момиченце и остави бебето й сираче.
— Съжалявам за случилото се с Девона — Рина седна срещу жената. — Джамал ще си плати.
Скръб и гняв се примесиха с умората в тъмните очи.
— Как да кажа на детето, че баща му е убил майка му? Как да го направя?
— Не знам.
— Тя дали… пожарът дали… Дали е страдала?
— Не — Рина посегна и хвана ръката на госпожа Джонсън. — Не е усетила нищо. Не е страдала.
— Отгледах я сама, грижех се всеотдайно за нея — жената въздъхна дълбоко. — Тя беше добро момиче. Сляпо, когато станеше дума за този убиец, но иначе добро. Кога ще мога да си я взема?
— Ще проверя.
— Имате ли деца, детектив Хейл?
— Не, госпожо, нямам.
— Понякога си мисля, че ги раждаме само за да разбиват сърцата ни.
Тъй като тези последни думи се въртяха и не излизаха от ума й, на път към къщи Рина спря в „Сирико“.
Завари майка си пред голямата печка, а баща си на работната маса.
Беше изненадана да види вуйчо си Лари и леля си Кармела да седят в едно сепаре и да хапват пълнени гъби.
— Ела, седни, седни при нас! — настоя вуйчо й Лари, когато Рина се наведе да го целуне. — Разкажи ни как живееш.
— Това ще отнеме само две минути, а аз нямам дори и тях. Вече съм закъсняла.
— Значи имаш среща — отбеляза леля й с намигване.
— Всъщност да.
— И как се казва щастливецът? Какво работи? Кога ще се ожените и ще дарите внуци на майка ти?
— Казва се Боуен, дърводелец е. А благодарение на Фран, Бела и Ксандър майка ми има достатъчно внуци, с които да се занимава.
— Децата никога не са достатъчно. Да не би да е оня, който живее в съседната къща? Как е второто му име?
— Не е италианско — разсмя се Рина и целуна леля си по бузата. — Buon appetito.
Тя се върна в кухнята и извади от хладилника безалкохолна напитка. Ръцете на баща й бяха целите в тесто, затова Рина се повдигна на пръсти и го целуна по брадичката.
— Здравей, красавецо.
— Кой е това? — погледна Гиб към жена си. — Кое е това момиче, което ме целуна? Изглежда ми нещо позната.