„Ти имаш работата си“ — беше казал Ейдриън. И за това беше прав. Оо, той се оказваше прав и за още какви ли не сбъркани дилеми. И наистина аз имах поне доживотен ангажимент, призвание, пътеводна страст. Със сигурност притежавах много повече, отколкото голяма част от хората.
Взех такси до Gare du Nord, предадох куфара си, обмених пари и проверих влаковете. Беше почти четири часът, а ферибот имаше през нощта в десет. Експресът не бе от най-бързите, онези с префърцунените имена, но се оказа единственият влак за Лондон, който можех да хвана. Купих си билет, макар че така и не ми бе ясно защо отивах в Лондон. Знаех само, че трябва да се махна от Париж. А в Лондон имах и работа. Там се намираше агентът, с когото ми се искаше да се видя, и разни други познати, разбира се, на които трябваше да се обадя. Освен Ейдриън в Лондон живееха и други хора.
Как убих следобеда — не съм съвсем сигурна. Прочетох вестника, разходих се, ядох. Щом се стъмни, се върнах на гарата; до влака оставаше още време и седнах да пиша в бележника си. Бях прекарала толкова часове в писане по гарите, когато живеех в Хайделберг, че почти веднага, след като се озовах отново в познатия ми свят, започнах да се чувствам направо като у дома си.
Докато влакът навлизаше в коловоза, малки съсиреци от хора започнаха да коагулират на перона. Имаха окаяния вид, присъщ на пътниците, които заминават на път в иначе обичайния за тях час за лягане. Старица плачеше и целуваше сина си. Две мърляви американски момичета дърпаха куфарите си на колелца. Една германка хранеше бебето си от шише и го наричаше Schweinchen. Всички изглеждаха като бежанци. Аз — също.
Домъкнах огромния си куфар до вагона и го затътрих по коридора; търсех някое празно купе. Най-накрая намерих едно, дето смърдеше на стари пръдни и разложени обелки от банани. Вонята на човечеството. И аз допринасях за нея. Какво ли не бих дала за една баня!
Повдигнах куфара си нагоре и само за бройка не успях да го плъзна на полицата за багаж. Заболяха ме
[# Прасенце (нем.). — Б. пр.]
подмишниците. Точно тогава се появи млад влаков служител в синя униформа и взе куфара от мен. С един замах го качи на мястото му.
— Благодаря ви — рекох и протегнах ръка към чантата си. Но човекът не обърна внимание на жеста ми.
— Сама ли ще бъдете? — попита двусмислено. Не беше ясно дали искаше да каже „сама ли желаете да бъдете?“, или „ще бъдете ли сама?“. След което започна да спуска всички щори. Колко мило от негова страна, помислих си. Иска да ми покаже как да се предпазя от досадата на останалите спътници, как да запазя купето само за себе си. Точно когато сте били на прага да се откажете от човечеството, се появява някой и ви прави някаква услуга. Служителят повдигаше облегалките за ръце, за да ми приготви легло. После прекара длан по седалките — знак, че това е мястото, на което трябваше да се изтегна.
— Наистина не знам дали е честно към другите — казах и се почувствах изведнъж виновна за лакомията си. Но мъжът не ме разбра, а аз не можех да му го обясня на френски.
— Вие сте seule? — отново попита той, като допря длан до корема ми и ме побутна към седалката. Изведнъж ръката му се озова между краката ми, а мъжът се опитваше вече насила да ме бутне долу.
— Какво правите? — изпищях, скочих като на пружина и го отблъснах. Знаех много добре какво правеше, ала осъзнаването ми бе отнело няколко секунди.
— Прасе такова! — избълвах. Онзи се усмихна извратено и повдигна рамене, сякаш казваше „от опит глава не боли“.
— Cochon! — извиках заради него и на френски. Той леко се захили. Какво толкова — не ме беше изнасилил и не разбираше възмущението ми. Все пак бях сама, нали?
В изблик на енергия се покатерих на седалката и грабнах куфара си, като почти го стоварих върху собствената си глава. Изфучах от купето, докато онзи просто си стоеше там, усмихваше се с развратната си усмивка и повдигаше рамене.
Бях бясна на себе си заради своето лековерие. Как можах да му благодаря за проявеното внимание, като
[# Сама (фр.) — Б. пр.]
всеки идиот би разбрал за намерението му да ми посегне веднага, щом пусне щорите? Каква глупачка се оказах въпреки всичките си светски претенции. Бях толкова светска, колкото едно осемгодишно дете. Айсидора в Страната на чудесата! Вечната наивница.
— Ама че си тъпа! — рекох си и закрачих надолу по коридора да търся друго купе. Този път желаех то да бъде нафрашкано. С монахини или с дванадесетчленно семейство, или и двете заедно. И същевременно се ядосвах, че не му бях фраснала един. Де да бях от онези умни жени, които носеха газови шпрейове или учеха карате! А може би се нуждаех от куче пазач? Някое огромно куче, тренирано за всякакъв вид услуги. Вероятно би вършило повече работа и от мъж.