Слизах от кулата и навлизах дълбоко в гората, подминавайки някакъв малък ресторант, наречен „Waldschenke“ (или „Горска таверна“), където дебелогъзи бюргери пиеха бира на открито през лятото и загрято с подправки вино вътре в салона през зимата. Тук трябваше да оставя колата и да продължа пеша през гората (листа шумоляха под краката ми, шишарки падаха върху ми, слънцето се криеше в шумака). Тъй като редовете от седалки бяха издълбани в склона на хълма, входът за амфитеатъра оставаше някак отгоре. И изведнъж театърът зейваше под вас — редица след редица буренясали места, заринати със стъкла от счупени бутилки, презервативи и всякакви хартии и опаковки. Съвсем в ниското оставаше сцената, от двете страни на която стърчаха два флагщока; на тях са издигали знамената с пречупения кръст или с германския орел. Насреща се намираше входът за ораторите: те са произнасяли речи, пазени от телохранители в кафяви ризи.
Най-зашеметяващ беше декорът: гигантска купа, обградена отвсякъде от борове, загнездена в неземната тишина на тези сякаш извадени от приказките гори. Земята беше свещена. Тук са прославяли първо Один, след това Христос, после Хитлер. Спусках се надолу по хълма, през редиците от седалки, и заставах точно в центъра на сцената; тогава рецитирах моята поезия пред единствената публика — ехото.
Един ден казах на Хорст, че искам да пиша за амфитеатъра.
— Защо? — попита той.
— Защото всички се преструват, че го няма там.
— Това достатъчна причина ли е?
— Да.
Отидох в централната хайделбергска библиотека и започнах да се ровя в пътеводителите. Повечето бяха обикновени, с лъскави фотографии на Schloss-a и стари гравюри на бледолики курфюрсти от пфалцграфството. Най-накрая се натъкнах на някакъв справочник в твърда подвързия, с паралелен текст на английски и немски, напечатан със стар готически шрифт на евтина пожълтяла хартия; в справочника имаше черно-бели снимки. Изданието бе от 1937 година и на всеки десетина страници откривах ту цял абзац, ту снимка или нещо друго напечатано, което бе покрито с лепенка от непрозрачна хартия. Тези парчета бяха залепени толкова здраво, че беше невъзможно да се повдигнат ъгълчетата. Ала в мига, в който ги видях, разбрах, че няма да имам мира, докато не ги отлепя и не видя какво се крие под тях.
Заех книгата (заедно с четири други, за да не събудя подозренията на библиотекаря) и се втурнах към къщи, където внимателно разлистих осквернените страници над струйката водна пара от големия чайник.
Беше интересно да се види какво бе решил да прикрие цензорът:
Фотография на амфитеатър в целия му блясък: знамена плющят от ветровете, ръце, вдигнати нагоре за нацистки поздрав, стотици малки светлинни точици, представляващи арийските глави — или може би арийските мозъци.
Абзац, описващ амфитеатъра като „една от монументалните постройки на Третия райх, гигантски (sic) летен театър, чиято цел е да обедини хилядите Братя Германци за Тържеството на Върховния Час, за да изживеят заедно чувството на вярност към фатерланда и Вдъхновението на Природата“.
Абзац, описващ (сега на дупки и на бабуни) Autobahn Хайделберг — Франкфурт като „гигантско (sic) и Монументално Творение на Новата Ера, която е толкова Обещаваща“.
Абзац, описващ Германия като „Тази Нация, любима на Боговете и поставена на Първо Място в Редиците на Великите и Могъщи Нации…“
Снимка на централната заседателна зала на университета, украсена от знамена със свастики, провиснали от всяка готическа арка…
Снимка на Mensa, украсена със същите свастики, окачени на познатите романски арки.
И така нататък, и така нататък, книгата продължаваше все в същия дух.
Бях обезумяла от ярост, обида и възмущение. Седнах на бюрото и надрасках гневен материал за честността, непочтеността, лъжата и за всемогъщата История. Исках да видя истината над красотата, Историята над красотата и честността над всичко. Дигах пара, гърмях, трещях и бълвах. Сочех отвратителните, обидни лепенки в пътеводителя като примери за всичко грозно в живота и изкуството. Те бяха нещо като викторианските смокинови листа върху гръцките скулптури, като дрехите, нарисувани през деветнадесети век