[# Sic — Вярно (с оригинала). — Б. пр.]
върху еротичните фрески от Quattrocento. Споменавах как Ръскин бе изгорил картините на Търнър, изобразяващи венецианските бордели, как праправнуците на Босуел се бяха опитали да заличат неприличните откъси от неговите дневници и сравнявах това с начина, по който германците се опитваха да се отрекат от собствената си история. Такива греховни пропуски! Беше толкова безсмислено! Нищо човешко не заслужава отрицание. Дори когато е неописуемо грозно, пак бихме могли да се поучим от него, нали? Или не? Никога не съм поставяла това под въпрос. Истината — сигурна бях — би ни направила свободни.
На следващата сутрин натраках на машината с два пръста като фурия „нещото“ и се втурнах към града, за да го занеса на Хорст. Хвърлих му го и бързо изчезнах. Три часа по-късно той ми се обади.
— Наистина ли искате да публикувам това? — попита ме Хорст.
— Да! — отвърнах и продължих в изблик на гняв да му припомням, че ми е обещал да не ме цензурира.
— Ще удържа на думата си — прекъсна ме той, — но вие сте млада и наистина не разбирате немците.
— Какво искате да кажете?
— Германците обичаха Хитлер — продължи спокойно Хорст. — Ако бяха откровени, това, което щяхте да научите, нямаше да ви хареса. Но те не са. Не са били откровени вече двадесет и пет години. Никога не са плакали за своите мъртъвци от войната и никога не са плакали за Хитлер. Заметоха всичко под килимчето. Дори те самите не знаят какво чувстват в действителност. Ако бяха честни, щяхте да мразите по-силно тяхната откровеност, повече дори от лицемерието им.
После започна да ми разказва за това какво е означавало да бъдеш прескореспондент по времето на Хитлер. Длъжността била почти военна и всички новини били цензурирани отгоре. Прескореспондентите знаели много неща, ала ги скривали от обикновения читател, и то умишлено. Знаели например за лагерите на смъртта и за депортирането. Знаели, но продължавали да въртят пропагандната машина.
— Но как сте могли да вършите това? — крещях аз.
— Как можех да не го върша?
— Можехте да напуснете Германия, можехте да се присъедините към Съпротивата, длъжен бяхте да направите нещо!
— Но аз не съм герой и не исках да ставам изгнаник. Журналистиката беше моя професия.
— Е, и какво от това?
— Само казвам, че повечето хора не са герои и че повечето хора не са честни. Не казвам, че аз съм добър или че заслужавам възхищение. Всичко, което искам да обясня, е, че и аз съм като по-голямата част от сънародниците си.
— Но защо? — вайках се аз.
— Защото съм! — отвърна той. — Няма друга причина.
Не можех да намеря възражение и Хорст го знаеше. Започнах да се чудя тогава, дали и аз бях като другите? Щях ли да бъда по-голям герой от него? Мислех си колко време ми беше трябвало, докато престана да пиша остроумни колонки за разрушени замъци и изящни малки сонети за разни залези, птички и фонтани. Даже без фашизма аз бях непочтена. Даже без фашизма аз се цензурирах. Забранявах си да пиша за онова, което наистина ме вълнуваше: бурните ми чувства към Германия, липсата на щастие в брака ми, сексуалните ми фантазии, детството ми, видяно през призмата на негативните чувства към родителите ми. Даже без фашизма беше дяволски трудно да постигнеш честността. Даже без фашизма аз бях залепила въображаеми лепенки върху някои отрязъци от моя живот и методично отказвах да се вгледам в тях. Тогава реших да не бъда толкова строга спрямо Хорст поне докато не се научех да бъда почтена спрямо себе си. Може би нашите греховни пропуски не бяха равностойни, но импулсът и в двата случая беше един и същ. Какво право имах да се гневя на неговата непочтеност, преди да съм дала с писанията си някакво доказателство за своята собствена почтеност.
Статията беше отпечатана, както я написах. Хорст я преведе дословно. Мислех, че градът Хайделберг ще хвръкне във въздуха, но писателите значително преувеличават значението на своята работа. Нищо не се случи. Някои от моите познати направиха иронични забележки за това каква голяма склонност съм имала да бъда толкова съпричастна към нещата. Това беше всичко. Чудех се дали въобще някой чете Heidelberg Alt und Вероятно не. С моите колонки сякаш пращах писма по време на пощенска стачка или пък водех таен дневник. Чувствах се, като че ли отварям широко историята и я разпалвам, но никой даже не трепва. Само дето Sturm und Drang отидоха нахалост. Беше почти същото, като да публикуваш поезия.
[# „Буря и натиск“. — Б. пр.]
5.
РЕПОРТАЖ ОТ КОНГРЕСА НА СЪНИЩАТА, ИЛИ КОНГРЕСИРАНЕТО