И в този момент вече започнах да пищя. Пищях, докато цялата група взе завоя наново и ме откри точно тук — в помещение, пълно с доказателства.
Сега обаче не можех да пищя. А и рокмузиката беше толкова силна, че никой нямаше да ме чуе. Изведнъж пожелах Бенет толкова силно, колкото бях желала Ейдриън само минути преди това. Но Бенет си беше отишъл. Напуснахме дискотеката и се запътихме към колата на англичанина.
На път за неговия пансион се случи нещо смешно. Или по-скоро: случиха се десет смешни неща. Загубихме се десет пъти. И всеки път грешните завои бяха различни. Сега, след като бяхме вече закарфичени един за друг за вечни времена, не изглеждаше толкова важно да се начукаме незабавно.
— Няма да ти разкажа за всички други мъже, които съм чукала — изрекох аз храбро.
— Добре — отвърна Ейдриън, галейки коляното ми. И ето че той започна да ми разказва за жените, които беше чукал. Каква бъркотия!
Първа беше Мей Пей — едно китайско момиче, за което му напомняше Бенет.
— Може да си е платила, а може и да не си е платила — вметнах аз.
— Бъди сигурна, че и за това беше помислено.
— Убедена съм, че е било така. Но въпросът е — плати ли си тя?
— Добре де, аз си платих! Малката ме прееба за години напред.
[# Игра на думи с Мей Пей и „may pay“ — може да плати. — Б. пр.]
— Искаш да кажеш, че е продължила да те чука и след като е престанала да се вижда с теб? Какъв номер! Ебане-фантом! Можеш да го патентоваш, знаеш ли? Можеш да уреждаш на хората да ги чукат велики личности от миналото: Наполеон, Чарлс II, Луи XIV… нещо от рода на Доктор Фауст чука троянската Елена… — Харесваше ми да бъда глупава с него.
— Млъкни, путко такава, и ме остави да довърша за Мей! — И тогава, обръщайки се към мен, заедно с изскърцването на спирачките каза: — Господи, колко си хубава…
— Гледай напред с шибаните си очи — изрекох аз доволна.
Разговорите ми с Ейдриън винаги приличаха на цитати от „Зад огледалото“. Като:
Аз: Изглежда, се въртим в кръг.
Ейдриън: Точно така.
Или:
Аз: Ще ми носиш ли куфарчето?
Ейдриън: При условие, че не ми донесеш дете, поне засега.
Или:
Аз: Разведох се с първия си съпруг предимно поради факта, че беше луд.
Ейдриън (присвивайки вежди като Лейнг): На мен това ми се струва достатъчна причина да се омъжиш за някого, а не да се разведеш с него.
Аз: Но той гледаше телевизия всяка вечер.
Ейдриън: О, тогава разбирам защо си го зарязала.
Защо Мей Пей беше преебала живота на Ейдриън?
— Тя ме заряза поради беда; завърна се в Сингапур. Там имаше дете, което живееше с баща си; малкото претърпяло автомобилна катастрофа. Тя трябваше да замине, но можеше поне да пише. Месеци наред се шляех безцелно с чувството, че светът е населен с механични хора. Никога не съм бил толкова потиснат. В крайна сметка кучката се ожени за педиатъра, който се грижеше за детето й — някакъв американски тип.
— Тогава да я беше последвал, щом толкова много ти е пукало?
Той ме погледна, все едно че насреща си имаше луд човек, сякаш подобно нещо никога не му бе хрумвало.
— Да я последвам? Защо? (Взе на две гуми поредния погрешен завой.)
— Защото си я обичал.
— Никога не съм използвал тази дума.
— Но си го чувствал, така че защо не замина?
— Професията ми е нещо, като да отглеждаш пилци — уточни той. — Все някой трябва да изрива лайната и да разпръсква царевица.
— Лайна с говна! — прекъснах го. — Докторите винаги използват професията си като претекст за липсата си на човечност. Познат ми е този навик.
— Не лайна с говна, пиленце, а птичи лайна!
— Не е много смешно — отвърнах, смеейки се.
След Мей Пей следваше цяла асамблея на Обединените нации — от Тайланд, Индонезия, Непал. Имаше и една африканка от Боцвана, и две френски психоаналитички, и някаква френска актриса, която беше „прекарала известно време в хамбара“.
— В какво?
— В хамбара — не знаеш ли, — в лудницата. В психиатрично заведение имам предвид.
Ейдриън идеализираше лудостта в типичен за Лейнг стил. Смяташе шизофрениците за истинските поети. Всеки бълнуващ лунатик беше Рилке. Искаше да пишем заедно книги. За шизофренията.
— Разбрах, че ще искаш нещо от мен! — казах.
— Правилно! Искам да използвам показалеца ти и даже противостоящия му палец.
— Да ти го…
Псувахме се един друг непрекъснато, като че ли бяхме по на десет години. Единственият ни начин да изразим нежността си.