Познавам половината ханчета в България, но трябва да ви кажа, че тук не само ханчето, ами и мястото са едни от най-прекрасните, кътчета, каквито съм срещал през живота си. Тялото се разхлажда приятно от постоянно подухващия край реката вятър, окото се отморява, плъзгайки се по спокойните ливади, купи сено стърчат посред ливадите, зад купите се подема планината, а над планината се простира бездънното небе. Погледнете навън, за да се уверите! Човек, озовал се на такова място, има чувството, че е откъснат от света. Старият ханджия, по всяка вероятност вие го помните, куцащ човек, отглеждаше малко зеленчук, правеше изключително хубави салати, ловеше риба в реката със серкме, макар че това е забранено; когато човек е накрай света, за него няма забрани, има само привилегии и той е единственият законодател на себе си. Още в първите дни се сприятелихме с ханджията, човекът охотно куцукаше ту до реката, за да хвърли серкмето и да налови риба, ту до градината, за да набере пресен зеленчук, или пък ръмжеше около печката в кухнята и пържеше уловената риба. Той си въобразяваше, че тананика, но това не беше никакво тананикане, ами просто едно равномерно и монотонно ръмжене. (Куче влачи вметна: Освен че ръмжеше, понякога и боботеше.) Беше забавен човек, за куцотата си казваше, че на човека са му дадени два крака не за да върви с двата едновременно, а с единия крак да върви и с другия крак да се подпира. Той наистина вървеше само с единия си крак, като с другия се подпираше и ръмжеше монотонно… Но аз като че ли се увлякох и се отплеснах от темата ви, пък темата ми беше за масовото преплуване на Жълтата река и за китайците.
Тук Куче влачи се намеси: „Много е лошо, кога се нещо отплесне. Веднъж дялахме греди и на Крум Иванов като му се отплесна брадвата, та право по крака го, значи, посече, Крум Иванов се свлече в треските, побеля, побеля, ние се струпахме около него, викаме, Круме бе, Круме, кво, значи, стана, а един от нашите рече: Не видите ли, че човекът глътна макарата! Чак когато го превързахме и го наплискахме с вода, Крум Иванов можа да дойде на себе си и да каже: Отплесна ми се брадвата, ей на оня чвор се отплесна! На гредата вярно, че имаше чвор, и тоя чвор, значи, му отплеснал брадвата, та за малко човекът да глътне макарата.“
Снабдителят на „Родопа“ попита:
Каква макара?
Да умре — обясни му Куче влачи, а докторът продължи: Та да се върна на думата си за Жълтата река и за китайците.
По онова време, както и днес, китайците ни занимаваха. Днес независимо от оскъдната информация все по нещо знаем, но тогава още нищо не знаехме, можехме само да гадаем. Известно е, че когато липсва информация, на помощ идва гадаенето и човешкото въображение се развихря в най-пълна степен. По соватите около ханчето имаше някакви странни птици, цяла нощ подвикват със стенещи гласове, човек може да помисли, че се молят някому. Извивките на гласовете им бяха такива, че ту приличаха на птича песен, ту на кучешка прозявка, а понякога ми се е струвало, че човек вика: „Кой там!“ В такива нощи какви ли мисли и небивалици преминават през главата на човека. Кога казахме това на пастирите, те се засмяха и ни показаха три пилета. Нищо и никакви пилета, а ето как провокираха въображението ни в първите нощи. С този пример исках да кажа, че незнанието подхранва въображението, и когато човек е невежа, той се откъсва от предмета и почва да блуждае в облаците. Даа, приятели! — поклати замислено глава ветеринарният, забарабани с пръсти по масата и се загледа навън през вратата.
Навън се виждаше една малка част от ливади, напластено сено, част от планински совати. Закупчикът и нашенецът също погледнаха навън, но не към соватитв и синеещата се планина, закупчикът гледаше ту двата кафеза с пилета, ту двете чужденки, пощенецът се беше вторачил в помпата. Готвачът наливаше вода в едно ведро, помпата скимтеше с металическия си кучешки глас и пролайваше под ръцете му.
Куче влачи реши да се възползува от настъпилата пауза и за малко отклони историята, започната от ветеринаря. Ето какво той разказва:
РАЗКАЗ ЗА ЗЕЛЕНАТА ДЪРВЕСНА ЖАБА
Кога бях малък, точно по вършитба — мисля, че беше през юли месец, — след като овършахме житото, баща ми го докара и го изсипа в стаята, щото тогава нямахме още хамбар. Подир житото прекарахме и плявата. А нея зиме я даваме попарена с вряла вода и замесена с трици на добитъка, след плявата баща ми прекара и сламата и до тъмно с майка ми и с един наш съсед те успяха да направят сламата на купа. Легнахме си късно, заспали сме като утрепани, през нощта някой започна да чука на прозореца. Баща ми се рипна веднага и пита кой чука, а онзи, дето чука, се спотайва, не отговаря. „Може да ми се е счуло така“ — каза баща ми и си легна и щом легна, онова или онзи пак почна да чука на прозореца. Почука, почука и изскърца, изглежда, драска с нокти. Баща ми го напсува, добре, ама мама, значи, като изсъска: „Шшш-шшт!“, и изведнъж мене ме разтресе от страх. Баща ми и мама шепнат, аз лежа, слушам и в ушите ми по едно време нещо почна да кънти. Онуй спре да почуква, сума време мина в мълчание и ние сметнахме, че вече си е отишло, когато то се обади отново. Не само почукваше върху стъклото, ами просто го блъскаше и скърцаше с нокти или със зъби по него. Викам на мама, ама съвсем тихо: „Мамо, мамо!“, мама, изглежда, не ме чува. Тогава баща ми, като рипна, драсна кибрит, запали лампата и кога отиде до прозореца, какво да види: жаба!… Зелена дървесна жаба, блъска се в прозореца, иска да излезе навън. До прозореца ни имаме японски трендафил, зная, че в него се криеше дървесна жаба, пред дъжд пищеше кански, изглежда, че докато прозорецът е бил отворен през деня, тя е рипнала в стаята, заровила се е на хладно в житото, а през нощта е поискала да излезе навън и да се разходи из росата. Истина ви казвам, тогава, значи, тая жаба ми прибра акъла на мене. Баща ми, като я хваща с два пръстта, значи, и я запокити в градината, та не се видя повече, ни се чу. Ако тогава баща ми не беше в къщи, ние с мама цяла нощ щяхме да трепереме и да се кръстиме, щото мама много вярваше в нечестиви сили, както и в болести по добитъка. Тя например знаеше, че чумата по свинете е като бабичка и се бои от кучетата, че шапът по добитъка се промъква като крадец и внимава да не се набоде на трън, щото е бос, че сипаницата прилича много на каракачанка и води със себе си дете, обуто в цървули от заешка кожа, и кога се види натясно, вика стопанина на къщата или почуква на прозореца му. Такива и всякакви други бабини деветини, а ние, докторе, знаем сега, че то не е така, ами е тъкмо обратното и че всичко това са само бабини деветини, значи, и няма място за страх, защото, както се вижда от горния пример, целият страх ще излезе една дървесна жаба, значи, рипнала от японския трендафил вътре в стаята, а човек си мисли, че кой знае какво е рипнало! По същия начин аз се сепнах, кога видях воденичаря Рабиша заплетен във водното колело тук, под воденицата — Куче влачи посочи с пръст надолу към пода — и някой изпищя: „Жив! Жив!“ А то излезе, че врабците го викат това, ама нали, кога човекът е сепнат, всякаква небивалица може да му мине през главата!