Вечерта бе звездна и топла.
„Хубаво е, че няма месечина — забеляза по едно време ветеринарят. — Времето е само за духове!“ Снабдителят се размърда, извади плоско шише с ракия, покани ветеринаря да пие, шишето обиколи всички, два пъти стигна до унилия файтонджия и се върна отново при ветеринаря.
„От тая пуста скука — рече човекът — във всякаква глупост участвам! Не помня глупост, в която да не съм взел участие, стига това да ме развеселява. Дано на Куче влачи не му се пукне сърцето от страх!“ Пощенецът се обади: „Много ще има да драска горкият из трънаците. Нямате си представа какъв гъсталак е в тия гробища. Нощем то е същинска хипотеза.“ Снабдителят заръмжа изпод гуглата — смееше се с дрезгавия си глас. Ветеринарят отпи от плоското стъкло и го пусна да върви от ръка на ръка.
Тъй файтонът с тримата пътници и унилия файтонджия продължи да върви на пръсти по меката прах на пътя. Плоското стъкло бе изпразнено, край пътя се появи кичеста крушка, ветеринарят каза на файтонджията да спре при крушата и да ги чака. Те слязоха и тръгнаха към тъмнеещите в звездната нощ гробища. Файтонджията гледа подир тях, докато се стопиха в тъмнината; колкото повече се отдалечаваха, толкова повече приличаха на нощни духове и, пази боже, ако не знаеш, че са преоблечени човеци, то наистина могат да те изплашат. Файтонджията отби конете от пътя и обърна файтона обратно. Беше човек, свикнал да чака, подпря главата си на една длан и се унесе в дрямка.
Духовете (нека оттук нататък и ние ги наричаме така) продължиха да вървят наредени в индийска нишка. Най-отпред вървеше ветеринарят, последен бе огромният силует на снабдителя на „Родопа“. Разбраха се повече да не разговарят помежду си, да вървят при пълна тишина и по възможност да стъпват леко. На няколко пъти ветеринарят се спираше, другите два духа го доближаваха и шепнейки си тихо, се съветваха в коя посока да вървят. Тъй навлязоха в гробищата, една тясна пътека ги пое и ги поведе на зиг-заг помежду гъстака.
Ако човек можеше да ги зърне в тоя миг как се поклащаха, то уверявам ви, че дъхът му би спрял, защото тримата бяха досущ духове, излезли от тъмните гробове да повитаят в звездната нощ, докато петлите от селото пропеят и ги натикат с кънтящите си гласове отново в земята. Чухалчето от полето продължаваше да се обажда на равни интервали: „Чух, чууух!“
Преди да се развият следващите по-нататък събития, мога да кажа, че колкото и несуеверни да бяха тримата мъже с белите наметала и с гуглите, то след навлизането в гробищата у всекиго премина лека тръпка. Човек по природа си е малко мистичен и всеки носи у себе си мистика и суеверия поне колкото едно просено зърно. Привечер тримата седяха при шивача, шивачът тропосваше на едро с машината гуглите им, те отпиваха от плоското шише, смееха се до сълзи и си представяха как Куче влачи драска през трънака. Но тук неподозираното просено зрънце трепна у всекиго, набъбна, уголеми се и ако загуглените мъже не се изплашиха, то във всеки случай почувствуваха някакви неприятни тръпки, а в устата си пощенският служител усети блудкав вкус.
Така, криволичейки, гуглите повървяха известно време. На едно място ветеринарят се спря, защото пътеката се раздвояваше — едната й половина възвиваше почти под прав ъгъл, другата половина вървеше съвсем полегато сред къпини и дива шипка. Ветеринарят се обърна назад, за да попита шепнешком дали да вървят наляво, или да свият по дясната пътека, защото не знаеше в коя посока е точно могилата на воденичаря Рабиша. Той дори отвори уста да попита пощенския служител, но устата му остана отворена, долната му челюст увисна. Ушите му писнаха, човекът се вторачи в застаналите зад него духове. Дали е изтръпнал, не зная, но зная, че той не можа да произнесе дори една сричка, като че някой бе замахнал изневиделица и му бе нанесъл зашеметяващ удар.
Няколко мига по-късно всички изпаднаха в подобно вцепенение и кой къде се бе спрял, замръзна на мястото си.