Споменахме по-горе, че на няколко пъти ветеринарят се бе обръщал назад да види следват ли го останалите две гугли.
Щом пътеката се разклони, той се обърна отново назад и остана безкрайно слисан. Ако до този момент подире му бяха вървели безшумно два духа, то ветеринарят сега видя, че духовете зад него бяха три.
Миг по-късно това бе забелязано и от пощенския служител, той винаги, щом погледнеше пред себе си, виждаше гуглата на ветеринаря, а сега изпадна в пълно слисване, защото откри, че пред него стоят два духа. Едва-едва обърна главата си назад да види дали случайно снабдителят не го е изпреварил и не е застанал между него и ветеринаря, но снабдителят си бе там, поклащаше си гуглата и мърдаше беззвучно устата си — изглежда, броеше нещо наум.
Но ето че и той спря да брои наум и застана слисан сред храстите. Снабдителят последен откри, че пред него стоят три духа.
Никой не можеше да каже кога, как и откъде се е появил четвъртият дух, той сякаш бе изникнал внезапно от земята и се бе включил в тяхната индийска нишка, затова и те така внезапно го откриха. Никой нямаше кураж да попита: „Кой си ти?“
Пълна тишина витаеше в гробищата, всеки поотделно чуваше как кръвта бие в ушите му. От вцепенението и от оглупяването можеше да ги извади само крясъкът на кукумявка. Тя не закъсня да се обади, викът й бе истеричен, протяжен, пълен със страховити недомлъвки.
В същия този миг в съзнанието на ветеринаря блесна рижа светкавица, той тутакси си спомни рижата големоглава коза преди години, водена от бабичката по пътя, книжния дракон, монголоидите и странния йероглиф, рисуван от птиците върху небето. В крясъка на кукумявката, също както и при козата, имаше нещо дяволско, нещо неестествено, необикновено, пълно с фалш и предвзетост, с измама и тайнственост, почти свръхестествено. Птицата още веднъж се обади, сякаш проверяваше дали все още нервите на тримата човеци издържат гробищната напрегнатост, доведе ги до пълно вцепенение или ако трябва да се изразим с думите на ветеринаря, те оглупяха тотално, изпаднаха в състояние на монголоид.
При втория вик всички подрипнаха високо от земята и се понесоха най-реалистично, като вятър, през гробищата към четирите посоки на света.
„Уууу!“ — извика подире им кукумявката и почна да се смее зловещо.
Ако стадо свирепи глигани бяха преминали през гробищата, нямаше да произведат толкова голям шум, какъвто произведоха летящите полегато духове. Те почти едновременно излязоха от гъстака, летейки право към файтона, почти едновременно се качиха и седнаха притиснати един до друг в пълно мълчание.
Смайването им бе пълно, защото появилият се неочаквано дух не пропадна между гробовете, ами седеше и той между трите гугли, насищайки атмосферата с мистика. Файтонджията, изваден от дрямката, шибна конете с камшика и коне и файтон се понесоха на пръсти по меката пепел на пътя, сякаш се бояха да не развалят магията. Четирите духа седяха във файтона зад него, неподвижни като пънове и също тъй мълчаливи. Само белите им гугли се поклащаха.
Когато коларският път излезе на асфалтираното шосе, унилият файтонджия от Старопатица погледна през рамото си и попита в коя посока да кара. Никой зад него не се обади, човекът се обърна още повече назад, за втори път попита наляво или надясно да кара, но пак не получи никакъв отговор.
Той се вторачи в странните си пътници и с ужас откри, че вместо три духа във файтона му пътуват четири духа. Нямаше никакво време да мисли — той не бе човек на мисълта, бе човек на действието, — затова веднага хвърли камшика и поводите и хващайки капата си в едната ръка, скочи в тъмнината и след няколко едри скока изчезна в нивите. Духовете, и те излетяха мигом от файтона, сякаш бяха открили изведнъж в краката си бомба със закъснител…
…И се пръснаха те по полето да витаят из него, и по определението на Крум Иванов, слязъл от нощния влак, не само да витаят, ами буквално да щъкат нагоре-надолу из полето, подвиквайки: „Хипотеза! Хипотеза!“, и това да бъде ясно за всички като две и две четири.
Конете постояха, трепнаха с уши и тръгнаха с празния файтон към битовото ханче. Чухалчето, дочуло тропота на копита и шини по пътя, почна да подвиква от тъмнината: „Чух, чуух!“
Конете стигнаха до ханчето, побутнаха с муцуна вратата и видяха, че вътре в празното ханче седи нищожният човечец, кажи го нула човек, мили мой читателю, наречен от своите приятели Куче влачи. Куче влачи стискаше в ръката си обещания хмел, набран от тревясалата могилка на воденичаря Рабиша, а другата му ръка бе отпусната и висеше край стола като отсечена. Кога човечецът видя, че вратата се отвори и две конски глави се показаха в празната рамка, той положи върху масата китката с хмел и рече на себе си: „Старци берат хмел!“ Погледна към готварницата и повика: „Управителю, управителю, къде ти е мастиката?“ По лицето му пробяга тръпка, ей сега върху него щеше да се оформи сиглата на някаква мисъл, но сиглата се стопи, тръпката изгасна и лицето на Куче влачи също посивя и изгасна. Това бе най-безизразното лице, каквото човек може да види през живота си! Конете постояха пред отворената врата, главите им бяха почнали да клюмат надолу, когато се чу внезапен и силен смях в ханчето. Добичетата се изправиха и тръснаха глави. От тръскането пиринчените звънчета зазвъняха върху шиите им. Смееше се Куче влачи с широта и размах, просто човек да не подозира, че подобен дребосък и нула човек може да се смее с такъв размах.