Смехът му обаче не трая дълго, защото бе прекъснат от остър железен звук. Вратата откъм готварницата се разтвори, скърцайки с пантите си, в желязното скърцане се долавяше и някаква човешка закана, сякаш тя потриваше ръце и питаше. „Аааа, хванах ли те!… Е!“ — рече внезапно вратата и млъкна.
Куче влачи не посмя да се обърне към вратата, той гледаше вторачено конете пред себе си. Конете също гледаха вторачено, но не към Куче влачи, а към зейналата зад него врата на готварницата. Куче влачи разбираше очите на животните, той умееше да надниква в тях и да разчита всичко написано там. Не зная в тоя миг човекът какво четеше в очите на конете, та седеше тъй неподвижно на масата пред дъхавия хмел; във всеки случай това, което бе видял, го озадачи до крайна степен.
По това време електрическото осветление в ханчето изгасна, стана тъмно като в рог и Куче влачи чу шум на вода по улеите. Водата удари върху водното колело с цялата си могъща сила, ханчето се разтърси в мрака, оживя, декоративните воденични камъни се завъртяха, извадени неочаквано от своята статичност, раздвижиха своите каменни челюсти, кречеталата понесоха върху тях дървенията си и затракаха неохотно и сънено. Изпод воденичните камъни в тъмнината във всички посоки полетяха искри, човекът седеше неподвижно в тъмното и усещаше как цялото ханче вибрира, разтърсвано от могъщата сила на водата. Навън в тъмнината свиреха крила и някой пищеше: „Жив! Жииииив!“
Изниква един естествен въпрос пред читателя — кой е четвъртият дух?… Четвъртият дух бе същият този незначителен, плах, голобрад, потен човечец, с очи като разграден двор, с две плашливи бръчки върху малокалибреното си чело, задръстено с малокалибрена мисъл, същият този нищожен човечец, кажи го нула човек, мили мой читателю, наричан от всички с прозвището Куче влачи, който бе рекъл през деня на кучето си: „Тъй ще се търкаляме ние през тоя живот, като жироскопи!“ — без да знае какво е това жироскопи.