Но макар че нямаше вече Тотлебени и нямаше никаква обсада, воденичарят приличаше донейде на паша, който отива някъде си да се предаде някому. Вместо сабя той носеше една питка, печена в огнището. Не зная кому щеше да се предава, но във всеки случай той отиваше да се предава. Обърна се на няколко пъти да погледне виновно воденицата, тя все повече и повече се снишаваше, срамуваше се от бягството му, само покривът й остана да стърчи над бъзака.
Човекът гледаше равнодушно железните фабрики из долината, корпусите им бяха оцветени в жълто и черно, в сребърно и сиво, бяха като оси, накацали в долината, други пък приличаха на косматата земна пчела. Вътре в корпусите им се разнасяше бръмчене, та с това си бръмчене досущ му напомняха на оси. Оса мед събира ли? — мина му през ума и нямаше нужда да ви отговаря, защото отговорът на този въпрос се съдържаше в самия въпрос. Човек никъде не се виждаше, само машинария кръстосваше долината, ръмжеше и газеше из нивите.
Човек бе единствено воденичарят, но и той бе половин човек; другата му половина остана при воденицата, тъй че той се търкаляше през долината като празна шушулка, стискайки под мишница изпечената в огнището питка и улавяйки се от време на време за Тотлебен и за водениците на историческия град Плевен. Ако воденичарят бе чел „Писма от моята мелница“ на Алфоне Доде, най-до-бре от всички читатели би разбрал мъките на воденичаря, но се съмнявам, че би почнал да пренася на гръб глина и да я мели във воденицата само и само да поддържа илюзията, че воденицата му още е жива, защото той не беше романтичен колкото Алфонс Доде. Алфонс Доде тъй красиво го е написал, че читателят непременно ще се възхити от прочетеното, обаче въпреки възхищението си той няма да му повярва. Този пример а още едно доказателство, че има изкуство, от което се възхищаваме, без да му вярваме, както и изкуство, на което вярваме, но не му се възхищаваме. Може би и затова на времето хората са правели църкви — не защото са вярвали много в бога, а защото им се ще да има бог.
Воденичарят бе суеверен и пред очите му още трептеше цветната дъга при водното колело, когато улеят поде отразения му образ и го запокити върху лудо въртящите се дъги на перките. Човекът видя само в един миг как образът му се превърна в небесна дъга, това го сепна, озадачи го, изпълни го с набожност, въпреки че беше езичник, та затова той рече първо: „Боже, воденицата!“, а сетне каза тихо: „Амин!“ Зли мащехи се въртяха из главата му, все му се струваше, че питката, изстиваща под мишницата му, ще се търкулне по божия свят и примамван от нея, той ще тръгне, докато се изгуби, а злите мащехи ще потрият ръце и ще почнат да се смеят зло: „Ха, ха, ха!“
Независимо от всичко обаче човекът продължаваше да стиска питката и да се държи за нея, тъй като в тоя момент тя бе единствената му опора. Фабриките продължаваха да бръмчат в ушите му, бълваха дим, ръмжеха заканително, пъшкаха и му подвикваха с парни свирки: „Дай питката!“ „На!“ — казваше човекът от време на време и показваше лакътя си на ръмжащите фабрики.
В селото с лай го посрещнаха кучета, човекът сметна, че те се втурват отгоре му заради питката, затуй и на кучетата показа лакътя си и им рече: „На!“ Добитък надничаше през оградите на дворовете, овце го гледаха и блееха, крави мучеха, една коза дори вървя известно време подире му, като му подвикваше, но той и на добитъка наказваше лакътя си и му викаше: „На!“ Когато мина покрай селската фурна, видя вътре във фурната да фучи нафтова дюза и един оплескан с нафта субект да опалва пещта. Хлябове стоеха наредени върху дървения тезгях и отвсякъде идеше дъх на нафта. Човекът погледна своята питка, тя дъхтеше на огнище, на пепел и на жарава. Нафтовата дюза продължаваше да бълва огън покрай субекта и да фучи като едноглав змей, той и на дюзата показа лакът и й рече: „На!“
Същото това човекът повтори и в канцеларията на комбината за битови услуги, когато му казаха, че закриват воденицата поради липса на мливо и че на нейно място ще открият битово ханче.
Главният счетоводител със сатенени ръкавели, дълги до мишниците, се зае да убеждава воденичаря, че комбинатът развива дейност, много по-голяма от дейността на която щеш организация да вземеш, че комбинатът трябва да бръсне населението и да кърпи обущата му, да му поправя телевизорите и радиоапаратите, да пренавива намотките на електромерите, да разменя вълната срещу жакардови килими, да поправя каруци н електрически печки, да изпълнява всички видове шивашки поръчки, да боядисва прежда, да влачи вълна и да разчепква дреб на дарака, да поддържа два циркуляра за рязане на дърва по дворищата, да калайдисва селския бакър, да пере и да къпе населението в новооткритата баня с курни и душове, да меси и да пече хляба и т.н., и т.н.