Петко Тодоров
Страхил страшен хайдутин
Страхил страшен хайдутин
Милкана, попова снаха
Поп Никола, селски свещеник
Калина, попова щерка
Лудо-Младо, Калинин изгорник
Съседки
Из тъмните дебри-усои на стария Балкан е водил преди години дружина Страхил страшен хайдутин, а далеко в равно Румънье млада невяста Милкана е жалила и копняла низ попови двори.
Действие
Тиха септемврийска вечер осеня селото. От една страна на попови двори се дига чардак, под който се тъмнее малък трем, а в дъното на трема се открехват врати — навътре в къщи. Отпред е опрян до едната стена малък одър, постлан с жълто губерче, край него изправени два-три стола. На двора геран и корито, край тях са наредени няколко лехи, все още изпъстрени с есенни цветя — мала момина градинка, зад която се тъмнее нататък сливакът. В дъното на двора висок вратник.
Калина, кръшна девойка, с дълга коса, препасана с вълнена престилка, с запретнати ръкави, е натрупала опрани дрехи в коритото пред гераня. Тя доизцежда още няколко, хвърля ги една след друга в коритото, после хваща да прибира, закопчава ръкавите си и пее:
Спира и след малко изново подема по-високо —
Докато поповата щерка се унася в песента си, из сливака се промъква изгорникът й, спира се мълчаливо под едно дърво да й се любува отдалеч. Но след малко из къщи излиза Милкана и младият несретник се дръпва и изчезва из сливака нататък.
Милкана (напета невяста, с едва повехнало под лек чер чембер лице, бавно пристъпва и сяда мълчаливо на одъра. Чак кога допява последни думи Калина, тя извръща полека глава). — Що жалба си викнала в песен да пееш, Калино!
Калина (сепната) — Прощавай, буле; аз пак забравих, вчера деветини отструвахме! Уж тъй…
Милкана — Ти си млада. Що ще дириш отструване — пей…
Калина (продължава) — … на ума си само заредих, и сама не зная как съм извила глас и се забравих в песента.
Милкана — Младо сърце! — И в клетка на тъга да го затвориш, пак ще се захласне и самата си тъга ще викне в песен да припява.
Калина — В песен и тъгата домилява, буле. Ти що замлъкна да не пееш вече — такъв глас имаш?
Милкана — Изпяла съм аз свойта песен.
Калина — Що си станала таквази, буле? — Само ти ли си първа рожба в земя закопала, само ти ли грижа береш на мъж по чужбина?
Милкана — Орис, Калино. Ти още чужда песен отпяваш, а… Кога и ти твойта запееш — ще разбереш…
Калина — Мойта песен кога запея… (Замисля се и не знае как дума да завърши, само жадно въздъхва.)
Милкана — Ти сама не знаеш отде ще я подкършиш още… Сега напев отдето доловиш — пей!
Калина (оживено) — А що ми е сърце жадно — да викне песен от все сила: песен с незнайни и нечути думи до днес из село. Тъй, моята песен, буле!
Милкана — Колко из село своя песен пеят! А на всеки, кога извие глас, разтупа му се сърце — струва му се, своята песен е заредил. — Напред, като бе викнала, и аз се унесох — такваз песен горе зад Балкана сал припяват!…
Калина — Ваши румънци я донесоха насам по жътва, буле. Те все такива пеят. Какви са жални загорските ви песни — а като ги запееш и сам жалба се топи в гласа ти.
Милкана — В тях разтапят мъка и неволя наши загорки. Ако ги други не чуе, бари гората жалба ще отпей. С гората там се разтушава и крейналия глава на воля юнак-хайдутин, кога му булка домилей, и останалата сама в къщи невяста, кога й причернее кървави ризи да пере. Нашите гори, нашия Балкан, Калино — песните, що пее, юнаците, що крие…
Калина — Тежки жалби са в песните на Балкана, буле — в песента на Страхила най-много. Да чуеш само кога протегнеха глас румънци — всичко се притаява сякаш под нея.
Милкана — Страхилова песен — напев без думи, жалба без сълзи: нея Балкана най-добре пее! — Недей подхваща ти тая песен, Калино — никой тук немой ти приглаша.
Калина — Да чуеше само как нареждаха жътварки. — Седнал Страхил под бука на цял свят грижа да бере, а няма си сам ни майка да го помисли, ни булка да го пожали…