Милкана (взряна в него) — Претръпнала съм на Страхила аз отколе. Виж си ти работата — сеймените ще разкършат още конете си, а тате — гледай, сякаш залог пред тях се обзалага.
Калина (отивайки да върже въжето из сливака) — Той за таквизи да може всичко…
Милкана, опряна до стената, се загледва мълчаливо към вратника. Отвън навалицата се комахай разпилява; забелязва се отдалеч поп Никола заедно с двама-трима от селските първенци; правят с ръце знакове пред сеймените, че се обзалагат за хайдутина. Щом Калина се доближава с въжето до сливака, изплашен, запъхтян, я посрещна изгорникът й.
Лудо-Младо — Турци са в село, Калино; пред прага ви са слезли от коне — що чакаш още?
Калина — Не викай, буля е оттатък. Що си се тъй запъхтял?
Лудо-Младо — От пладня не смея да доближа — който ще да е сега, не диря! Турци по моравата коне развождат, у вас ще нощуват.
Калина — Не викай толкоз, буля е оттатък, ти казвам. Изпотил се да тича — за мен се загрижил!
Лудо-Младо — Ой, Калино, не аз — сърце ми, да бягаме, ще те зарнат?
Калина — Че като ме зарнат?
Лудо-Младо — Турско око — каквото види, почерня. Оставяй всичко — няма време.
Калина — Не се види какъв е: мене от турци ще варди. Остави ме да си свържа въжето, че корито мокри дрехи ме чака оттатък.
Лудо-Младо (впуща се към нея, хваща й въжето и почват да се дърпат) — Въжето си ще върже сега!… Дай ми тук въже да се обеся пред тебе по-добре, че взе да ми тъмнее вече пред очи.
Калина (дърпа се) — Върви си по пътя!
Лудо-Младо (все я дърпа нататък) — Сила и воля сега пред турци ще ми показваш. Не знаеш там що по турски сборуват.
Калина — Волно им воля. Нека сборуват, що искат! Влизат ли ми в работа техни разговори!
Лудо-Младо (продължава.) — Едина ай сега ще дойде да ти рече — ракия; другия след него — вечеря; турчин вяра няма, Калино — не мога да ти бера аз тука страха.
Калина (все още упорства) — Не те карам! — Ти ми остави въжето. Аз и без таквиз като теб побягвам.
Лудо-Младо (дърпа я с все сила нататък, докато най-подир я завлича из сливака и се затулят и двамата) — Думата ти — не е дума! Не е сега пора за сръдни! Сега върви насам, върви да те скрия бари в сливака — да те не зарнат през вратника!
Най-сетне поп Никола и Страхил тръгват насам към къщи. Щом влизат във вратника, Милкана се скрива в къщи, а сеймените още дълго, докато удари черковното клепало за вечерня, развождат конете си пред вратника по моравата.
Поп Никола и Страхил се приближават към трема.
Поп Никола — Много се майки разплакаха, много се къщи почерниха по нашата покрайнина, чедо, ала хвала и чест на тия, които и в тез размирни години от род и вяра се не отлъчиха, кои закона си не престъпиха.
Страхил (влачи уморен окови) — Род и вяра в закон се крепи, дядо попе, а над закона — нов закон аз бях от връх Балкана сложил сам, но виж, невярна орис как ме победи — да влача тез окови.
Поп Никола — Довреме всички в света чедо — и юнака е довреме. След теб пък друг ще дигне глава. Нашата земя откърмя юнаци. Който на вярата си е служил и умира, него нема да забрави родът му.
Страхил — Юнаци за приказ на света е раждала тя и ще ражда, докато Балкана над нея се тъмнее, дядо попе. Ала що ми е жал на сърце, за мойте момци напети, за мойто отбор загорци, че ги оставих, без дума да им продумам.
Поп Никола — Жив е господ, чедо, и за горски сираци.
Страхил — Ей повява вече дунавеца, куди из гората цветя и песни: кой ще ги из осланени буки поведе, кой ще им пътя посочи — хайдушки завет да не оставят, да не посрамят юнашка чест.
Поп Никола — Сам Балкана, чедо. Старшия наш Балкан, кой от памтивека разправя заветите на юнаци и хайдути, оставили на отпочив немирни кости под дебелата му сянка. Горски юнак, не си ли чувал, в потайна доба Балкана кога запее!
Страхил — Кога Балкана запей! Хвала ти. Знаеш да разтушиш юнашко сърце! Как пее той и как нарежда! Не е то песен — поличба цяла за стари неволи и бъдни дни! Който само еднъж заспи под неговия напев, сърце му широко се разтваря, познава той свой и душманин, тегло и воля!