И двамата, дошли вече до къщи, се спират в трема.
Поп Никола — И дядо ти поп, грешен, не само с порязаници е минавал Балкана — той знае неговата песен. Мини, седни на одъра. С цяло село сме се тая нощ обзаложили за теб — в мойта къща като у бащина си бъди.
Страхил (сяда) — Дълъг друм съм гонил. Утре по-дълъг от бесилката нагоре ще гоня, дядо попе — сполай ти!
Поп Никола (иска да му помага да се настани) — Облегни се нагоре, простри се на губерчето — отпусни и сърцето си, като син ми бъди. И аз мисля син в неволя по гурбет — кой знай как минава между чужди хора. А невяста — млада загорка го чака ден по ден да се върне. Ти си морен. Да й кажа малко ракия да донесе.
Страхил (мъчи се да седне по-удобно) — Сполай ти до бога, дядо попе.
Поп Никола (отива към вратата) — Друго ако не — една ракия барим от нас. (Влиза вътре.) — Няма що да се криете, чеда — заптиите ще нощуват оттатък.
Страхил отпочива на одъра сам, привел глава. След малко в сливака се зачуват отново разговори — Калина с изгорника си се препират, ала и двамата са скрити нататък и се не виждат.
Лудо-Младо — Като няма у вас да дойдат, ай тъй — потрай да те погледам!
Калина — Сега ли е време, бре!
Лудо-Младо — Няма да те пусна — откога не си се спряла при мен — да се порадваме и ний един на друг!
Калина — Та тука ли намери сгода — отвред е видет!
Лудо-Младо — Кому сърце не е теглило по либе, кому душа не е жадувала — нека гледа, що ще види? По извори те чаках и на хоро те дирех — сега тука те намерих.
Калина — Нали жалея, бре — братов първенец жалея — де ще ходя по извор и хора. Я ме виж каква съм! — Пусни ме, че прането си оставих там!
Лудо-Младо — Кога нийде не искаш лице да покажеш, ела тука — ела да седнем под люляката, бир да си нестъкната — и таквази ми си мила. Ела, виж как е разперила клоне нази да закрие!
Калина — Кой цвете росно чака, рано утром край момина градинка обикаля; менци кой дири да напие, вечер на извор стои — тъй ли се либе люби, ни в туй, ни в онуй време!
И двамата като да се спотаяват из сливака и отново пак нищо се не чуе. Милкана излязва из къщи, понесла на малък поднос кастер с ракия, който слага пред хайдутина.
Страхил (с вперени очи в Милкана, видимо спокоен) — Гост отдалеко съм дошъл тая вечер да ти пребъда, Милкано. Ни канен гост, ни чакан.
Милкана (едва подига очи да го погледне) — Добре си дошъл, Страхиле. Нашата къща е отворена за гости. Познаваш ли ме?
Страхил — На вашата къща да дойда — от вас нужда да позная.
Милкана (дига кастерът и му налива ракия) — Дълга пътя ти е жажда разпалила.
Страхил — Налей, Милкано. Дано жажда в душа напоя.
Милкана (щом изпива първата чаша, тя посяга да му налива повтором) — Пий още една — загорци обичат да пият.
Страхил — Жажди жалби големи — две имам да гася. Едната гори, ще прегори, другата отново пак пламва в гърди ми. (Изпива и втората.)
Милкана — Наздраве, Страхиле — други нека жалеят.
Страхил (без да отделя очи от нея, след малко мълчание) — Отстъпи да те погледна само — ходиш ли, както ходеше, носиш ли, както носеше. Милкано. Твойто ситно ходене, твойто кръшно носене — години има — не съм чул, ни видял.
Милкана — Всичко довреме.
Страхил — Милкано, момне Милкано — де наше китно Загорье, де наши моми и момци! Сама сред поле си остала — расте ли загорско цвете сред поле без сянка! Смръкнали очи, повехнало лице, сякаш девет си рожби родила и девет си люлки люляла.
Милкана (обляга се леко насреща му на стола) — Една съм сал рожба родила, Страхиле, една люлка люляла: радост сред черни неволи, сянка сред поле изгоряло!… Ала сега един сал гроб имам да редя, едни чембери да мисля.
Страхил — Гроб и черни чембери — бесило и тежки окови! Една орисница ни в люлка орисала, еднакъв късмет и на двама отреди — не го свързахме само в един възел.
Милкана (свива рамене) — Кой е крив?
Недовършили дума и в сливака Калина с изгорника си пак подйемат препирни, без да се показват насам.
Страхил (след малко мълчание) — Ний вече свършихме, а там отново захващат.