Милкана — Тепърва захващат.
И двамата се заслушват мълчаливо.
Лудо-Младо — Или люби, както се люби, Калино, или ми право в очи кажи: не ща вече само да будя псетата край вази, не ща вампир да ходя из селото в тъмни полунощи.
Калина — Аз ли те лъжа, лудо-младо, ти ли мен — не зная, — та нощ си обърнал на ден — ден на нощ!
Лудо-Младо — С тез черни очи, с тази рамна снага — не двама, двайсет момци излъгваш — пояси да скинат, кръст да пристягат, път да убият, край вази да минават! Кога ти стройници проводят, да им затвориш врата, да не смеят лице вече в село да покажат.
Калина — Майка ме тъй на свят родила и само сираче оставила — момци да кинисват по мене, докато си избера юнак спроти себе.
Лудо-Младо — Смеш ли се или шегуваш, Калино — не отбирам, па и да отбера, що ще да сторя тепърва.
Калина (пресича го шеговито) — Толкоз ти бе сила-юначество, Лудо-Младо — левент искам аз, левент спроти мене!
Гласът на Калина се отдалечава, препирните се пак спотаяват из сливака.
Страхил — Само ти си не подири лика-прилика из село, Милкано.
Милкана — Два остри камъка — казваха тогази — брашно не мелят…
Страхил — А що бяха присмехи и задевки по извор и хора, песни и припевки по седенки — или бе само да ме сториш за смях пред всички, никого в очи да не смея да погледна…
Милкана (свива рамена) — Що са седенки без присмивки и задевки в Загорье!
Страхил — Твойте присмехи, твойте задевки, Милкано, са оживели на сърце ми — като остри ножове са го с рани покрили.
Милкана — Ти бе най-корав, пък сам се оставяше…
Страхил — Камък да си, кога сърце ти омекне, равен със земята ще станеш! Сърце ми и тогази не даде, Милкано!
Милкана — На хоро докато се уловя, десет момци ще прередиш и ей те — ще ме подвлечеш пред всички — от никого и не хаеш; на извор — на седенки китка от тебе не мога да опазя! Пък тръгнем от седенки, останем сами на седене, обориш глава и не смееш ни в очи да ме погледнеш, ни дума да ми продумаш.
Страхил (вперил широко отворени очи в нея) — Хвана ме и играчка в ръце направи: тръгнах като с билье упоен след тебе! Камо да бях знаял и нея вечер на извора: ой, разплата да бяхме сторили още тогази и двама, Милкано, грозна разплата за изхабени младини! Ала дека ще зная! Едва бе полъхнал долняка, първи кокичета щу бяха цъфнали — хайде на извора, рекоха акрани, всекиму сега изгора първа пролетна китка сама ще даде — вяра и клетва чак до есен. Помниш ли? Като никога и ти бе с дружки ранила за вода.
Милкана (кимва с глава) — Ти не знаеше, че китка съм другиму обрекла, наведе глава и зе да ме измерваш отдалеч изпод вежди — няма ли да ти дам кокичето си.
Страхил — Дека ще знам кому си го обрекла. И тъй лесно ли ще излезе попово чедо с мен мегдан да дели.
Милкана — Та той не смееше, аз сама му казах и стройници да ми проводи.
Страхил — Попово чедо: в черква порасло, с порязаници отхранено, кое се бои на мравката път да мине… Попово чедо — другоселец невреден!
Милкана — А нашите загорци? — Галене и милуване до венчило. Прогърмят тъпани и крейнат глава по гурбет. Невяста млада-зелена нека кукува сама в къщи, нека си оплаква дните.
Страхил — Ой, Милкано, свада за волни делии по хора и седенки — мъж ден до пладне да си водила, ала мъж лика-прилика на тебе…
Милкана (свива рамене) — Хора и седенки волни делии дирят, къщата си дири въртокъщник, казваха стари.
Страхил — Майка затуй ли те бе родила най-лична в цяло Загорье, на къща грижа да бъдеш, в селска робия да се заробиш? Милкано — затуй ли ми гръб пред всички обърна?
Милкана — Ни с клетви бях ти се верила, ни ти пък бе ми дума продумал — всичко бе смях и глума само!
Страхил — Защо ми сал думи хортуваш — що са верни клетви и празни думи, — други се с клетви залъгват. Майки сами ни бяха врекли един на друг, Милкано, че порастохме най-лични в цяло Загорье. Сърца ни бяха се сами разбрали.
Страхил и Милкана се смълчават, а в същото време из сливака отново се зачуват спрепнатите гласове на Калина и изгорника й.
Лудо-Младо — Що, да ти стройници проводя, пък ти да ги повърнеш?
Калина — Та и да ги повърна, що щеш ми стори, Лудо-Младо?
Лудо-Младо — Да ти похлопам на високи порти и ти да ми не отвърнеш?