Калина — На момини порти и петли пеят, и добитък реве — всекиму ли мома ще порти да отваря?
Лудо-Младо — Ой Калино, ой тъга голяма — тънка вита пушка ще нарамя, върл хайдутин с дружина ще отида, млад и зелен под буки балкански да загина!
Калина — Върл хайдутин в Балкана ли? На отбор дружина баш байрактар ставам: из пусто горье планински байрака да ви нося, по хайдушко хорище с крушево листо да ви свиря — песни, що на юнаци най допадат, що сърца хайдушки разтушават! Тръгвай само… Какво обори глава?
Страхил и Милкана се споглеждат мълчаливо, после подхващат мудно реч и в техните разговори заглъхват задевките на Калина и на изгорника й.
Милкана — Ей и той обори глава…
Страхил — Наведох, в Балкана да я дигна — мойта сила да познаеш, Милкано. Що ми бе накипяло на душа — вяра и клетва пред акрани бях сторил: мяра за мяра да ти премеря.
Милкана — Само да те погледнех и в гората мъжка сила щеше да омекне — ала твоите клетви и закани булка от коня щу ме не смъкнаха тогази!
Страхил — Не рачих юнашка чест да падне — стари кумове да плаша сред село.
Милкана — Ни свят, ни роднина посмеиха през Балкана да калесат. Сватба не познах — нито тъпан оставиха да гръмне, нито гайда да писне… Пък като тръгнахме през гората насам…
Страхил — Не исках и тогаз цяла кумащина в гората отново да калесвам на кървава сватба, дето я жени припяват: с тебе само двама оставих нашата тъжба да видя — кога на отвратки тръгнеш, Милкано! Тогази като духовник на изповед щях да те питам в гората — що грях си сгрешила с първо либе!
Милкана — Като минахме отсам веднъж — кой помисли за отвратки вече! Чак след година, кога сборяни минаха за сбора, тръгнахме с тях през Балкана…
Страхил — Па минахте и ви олекна. На връщане с волни сърца отпуснахте по-волни песни да пейте.
Милкана — На връщане ти си ни дебнел — пътници ни настигнаха по друма — дружина ти излязла след нас на Припора.
Страхил — На Припора — помниш ли? Лек здрач щу бе захванал да припада, пълен ясен месец златеше чукари, из дебри и усои се подигаше тих ромон…
Милкана (клати глава, като че всичко добре припомня) — Сякаш отглас от далечна песен, подвяна от вечерника… И чучура плачеше под друма… Извих глас, та викнах и аз! Напук теб и на дружината ти, напук на цял свят!
Страхил — Ой, не криви душа и сега пред мене! Не викна ти песен по воля, Милкано. Мъж ти те караше, а ти се одумваше изпървом — страх те е, в тези гори царува Страхил, ще ти познае гласа…
Милкана — Ти слушал ли си ни?
Страхил — Мъж ти, пред всички мъжова воля да покаже, наблягаше. И кога видях, и ти преви врат, кога волята на едно попово чедо не можа да прекършиш — ритна ми сърце от тебе.
Милкана (свива рамене) — Воля, мъжова воля — прекършиш ли я, угасяш огнище, Страхиле!
Страхил — Оттогази не исках ни мъст да вадя за твойта измяна, коя ме в гора прокуди, ни за род роднини да залитам! Махнах ръка и на теб, и на цял свят… Познах що е воля и хубост, и себе в света. Хвала ти сега и за туй!
Милкана — Във волност и хубост себе да позная, що ми е душа копняла!
Страхил — Не думай! На хубост и воля всеки ли мой да се радва, Милкано? Защо ми е додявала и отбор дружина, защо съм махвал ръка и на сговорни другари понявга! Едного върла невярна превара из село прокудила, другиму турчин врати затрънил — жаден мъст да вади, трети тръгнал от връх Балкана свят да реди и прережда: никой, никой не бе тъй — сърце широко да разтвори само, себе да сети… Пък зелена морава ни постлала тучен губер, гората ни покрила с дебели сенки, заромонили листи на приспивка — склопи очи, притаи дъх и слушай…
Милкана — Приказките на Балкана!
Страхил — Тез приказки без думи, Милкано — ту лихи като момински блян, ту унили като несвесен сън! Как съм се унисал и забравял самичък през късни полунощи… Тъй ме и придебнаха сеймени, унесен и забравен в тях край хайдушки извор самичък…
Милкана — Толкози другари те оставиха…
Страхил — Сред село първа седянка бяха наклали и щом извиха глас, всички се смъкнаха моми да лъжат и задяват. Останах сам-самичък със свойта жалба без жалост, със свойте мъки без тъга: с гората двама да жалим.
Милкана (със светнали очи) — Таз песен ли слагаш и ти сега, Страхиле!
Страхил (продължава) — Кой мисли зли примежди, кой карез дири в такъвзи час — сам душманин да видиш насреща и него ще прегърнеш! И не сегна ръка пушка дори срещу сеймени да дигне…