И двамата се смълчават.
Сетне вечерна позлата озарява върховете на дървесата, по моравата тръгват моми, нарамили кобилици, към извор. Спрепнато отдалеч се подйема гласът на черковното клепало.
Калина като подплашена птичка чевръсто припва из сливака, след нея се показва изгорникът й. И двамата сякаш не забелязват седналите в трема.
Лудо-Младо (след Калина) — Чакай! Ала китена китка ще ида да чакам — китка на извора, хубаво помни!
Калина (запътена през градинката, шеговито) — Не ще седянкуваме до среднощ — аз имам работа! Не мога.
Лудо-Младо — Само се забави за извора — среднощ ако те не измъкна от къщи с акрани…
Калина — Нали ти казах, не разбираш ли от дума — Жалея!
Лудо-Младо — Мен сърце ми пък по тебе триж жалее, ще те чакам!
Калина, без да го дослушва, завива зад къщи, а Лудо-Младо се дръпва и изчезва из сливака.
В това време, докато сетни удари на клепалото се разнасят, поп Никола, облечен в черно расо, с калимявка на глава, с псалтир в ръка се запъща към черква. Щом излиза из къщи, Милкана и Страхил стават на крака.
Поп Никола (съпровождайки сетните удари на клепалото със смирено кръстене) — Клепалото бие — глас божи зове след суетни грижи на вечерна молитва; утеха едничка на всички роби. Молете се и вий, чада, молете бога, аз грешен пред олтаря целия християнски род ще отида да моля!
Милкана (щом отминава свекър й) — Проклепа над глави ни клепало, прочетоха ни и молитва, Страхиле, свършихме ли и двама вече?
Страхил — Първа жалба на света, отново ме сърце за тебе тегли… (Развълнуван, протяга страстно ръце, но оковите го пристягат и той отпуща немощно ръце.)
Милкана — Отново орис ни сбра, Страхиле — що са премеждия и неволи, що са жалби: живот не е до века… (Унесена.) Виж, ний сме двама, днес сме двама пак сами — не е ли тук наше Загорье?… През Балкана птички отлитат, наоколо всичко прецъфтява; есен иде, Страхиле — хора, седенки захващат!… (Като се опомня, изведнъж се дръпва настрана.) Стари жалби и спомени — шепот на капнали листа: клепало проклепа над нас, — прочетоха молитва…
Страхил — А тупа още в гърди сърце, Милкано — в жили кръв тече…
Милкана — И тупа, и копнее в първи копнежи… Ала кога всичко наоколо е пустош, мъртвило: кога теб свързват окови и мен черни чембери?
Страхил — Утре пак ще се зора усмихне — хубав божи ден ще огрее над всичко — може…
Милкана — Нашия, виж, на запад догаря и в утрешната зора само ехото от него като тиха песен ще оглася…
Страхил — Догаря, Милкано. Ала чуй, една молба ми е остала към тебе! — Ти имаш ризи тънка коприна, дай ми да се облека, полей коса да умия… утре на бесилка като увисна — отдалеч да се белее, перчема вятър да развява — с чест юнашка да умра, хайдушка чест да не посрамя!
Милкана — Туй ли остана? Дар не съм те дарила, Страхиле — сега да ти се отсрамя, кога на хайдушка сватба отиваш!
Страхил — Хвала ти! А след мене — ти имаш глас меден загорски: след мен песни подйеми, Милкано!
Милкана — Наши песни по хубост и воля, по младост в тях и себе са допея най-подир — в една песен да остана да живея!
Калина, стъкната, пременена като за извор, дигнала кобилица на рамо, откъсва няколко стръка цвете от градината си и бързешком се втурва през вратника да настига момите.
Слънцето залязва, свечерява се, над село се показва ранила вечерница.
Елена, 1903