— Още една загадка, драги ми Селдън — изведнъж се обади Клеон. — Защо с автоматите непрекъснато се случват тези широкомащабни „нередности“, за които постоянно ми съобщават съветниците ми? А?
— Не мога да…
— Трябва да има някакво психоисторическо обяснение!
— Тези дребни феномени може да са и извън…
— Работи по въпроса! Разбери защо е така!
— Ъ… да, сир.
Хари знаеше достатъчно, за да остави Клеон да обикаля безцелно из залата и да се мръщи на продължаващите сцени на смърт, заемащи цялата стена, в пълно мълчание. Може би, помисли си Хари, императорът беше спокоен, защото вече бе виждал достатъчно злощастия. Дори и ужасните новини втръсват. Отрезвяваща мисъл; щеше ли да се случи същото и с наивника Хари Селдън?
Клеон обаче си имаше някакъв начин да се справя с нещастията, защото след малко махна с ръка и екранът угасна. Залата се изпълни с бодра музика и светлината се усили. Прислужници се разтърчаха с купи и подноси с мезета. Един човек му предложи стим. Хари отказа с жест. Внезапната промяна в настроението му идваше достатъчно нанагорно. На очевидно за императорския двор това си беше в реда на нещата.
От няколко минути Хари усещаше как нещо гъделичка подсъзнанието му и миговете тишина му бяха дали възможност най-после да му обърне внимание. Клеон прие стима и тогава той се обади колебливо:
— Сир, аз…
— Да? Защо не го пробваш, а?
— Не, сир, аз… хрумна ми нещо за Ренегатум и за тази Кутонин.
— О, пак ли? Предпочитам да не мисля за…
— Ами например да изтриете самоличността й.
Ръката на Клеон, която поднасяше стима към носа му, замръзна във въздуха.
— А?
— Те нямат нищо против да умрат, след като веднъж са привлекли вниманието върху себе си. Вероятно си мислят, че като се прочуят, по този начин продължават да живеят. Отнемете им го. Не позволявайте да се съобщават истинските им имена. Във всички медии и официални документи да бъдат упоменавани с обидни имена.
Клеон се намръщи.
— Смяна на името…
— Прекръстете тази Кутонин на Идиот Едно. Следващият нека бъде Идиот Две. С имперски декрет обявете за незаконно да бъде наричана по какъвто и да било друг начин. И така тя като личност изчезва от историята. Съвсем безславно.
Лицето на Клеон светна.
— Бива си я идеята! Ще я пробвам. Не просто отнемам живота им, а и тяхното аз.
Хари се усмихна уморено, а Клеон даде нареждания на адютанта си за незабавно издаване на нов императорски декрет. Хари се надяваше идеята да свърши работа, но при всички случаи поне се беше откачил от въдицата. Клеон като че ли не забелязваше, че идеята няма нищо общо с психоисторията.
Доволен, той опита от някакво мезе. Беше изненадващо добро на вкус.
Клеон му кимна.
— Ела, Първи министре, трябва да се запознаеш с някои хора. Могат да се окажат полезни дори за един матист.
— За мен е чест — Дорс го бе понаучила на някоя и друга учтива фраза, които да използва, когато не се сеща какво да каже, и сега пусна една такава: — Каквото ще бъде полезно в служба на народа…
— А, да, народа — провлачи Клеон. — Много съм слушал за него.
Хари се сети, че Клеон цял живот бе слушал наизустени, предсказуеми речи.
— Извинете, сир, аз…
— Това ми напомня резултата от едно допитване, организирано от транторианските ми специалисти — Клеон си взе от мезето, поднесено му от жена наполовина на неговите размери. — Въпросът бил: „Коя според вас е причината за невежеството и апатията на транторианското население?“ Най-честият отговор бил: „Не знам и не ме интересува.“
И чак когато Клеон се разсмя, Хари схвана, че това всъщност е виц.
3.
Събуди се с куп идеи, които бръмчаха в главата му.
Хари се бе научил да лежи неподвижно по очи в паяжинната мрежа от е-поле, придържаща врата и главата му в оптимално положение спрямо гръбнака… да се унася… и да оставя мимолетните идеи да се сблъскват, сливат, разпадат на фрагменти.
Беше научил този номер, докато работеше над дипломната си работа. През нощта подсъзнанието му вършеше много работа, а той просто изслушваше резултатите на сутринта. Но това бяха леки прашинки, които фината тъкан на полусъня улавяше най-добре.
Той се надигна рязко и нахвърля три бързи бележки на нощната си масичка. Щеше да въведе драсканиците в първичния си компютър и по-късно да си ги припомни в кабинета.
— О-хооооо — протегна се Дорс. — Интелектът вече е буден.
— Хм… — обади се той, втренчен в пространството.
— Хайде, времето преди закуска е време за тялото.
— Виж тази идея, която току-що ми хрумна. Да предположим, че…