Което означаваше, че индивидът е нищо при мащаба на събитията, които си струва да се изучават. Дори и милион хора имаха значение колкото една-едничка дъждовна капка, паднала в езерото.
Изведнъж Хари се зарадва още повече, че е пазил психоисторията в тайна. Как ли щяха да реагират хората, ако разберяха, че според него те нямаха значение?
— Хари? Хари?
Пак се беше унесъл в размисъл. Юго все още беше в кабинета.
— Извинявай, просто размишлявах…
— Събранието на факултета.
— Какво?
— Ти го свика за днес.
— О, не — тъкмо беше стигнал до средата на едно изчисление. — Не можем ли да забавим…
— Целият отдел ли? Чакат те.
Хари послушно последва Юго в заседателната зала. Трите традиционни нива вече се бяха запълнили. Патронажът на Клеон бе раздул вече достатъчно високия по ранг факултет до… — как ли човек измерва подобни неща? — най-добрия в Трантор. Тук работеха специалисти по един милиард дисциплини — дори и в области, чиито определения на Хари нещо му се губеха.
Хари зае мястото си в центъра на най-високото ниво — точно в средата на залата. Матистите обичаха геометриите, които бяха отражение на реалността, така че професорите седяха на кръгла издигната платформа в кресла с пищни облегалки.
Няколко стъпала по-надолу във формата на по-голяма окръжност бяха насядали доцентите — онези, които имаха степени, но все още бяха в средата на кариерата си. Седяха в удобни кресла, но не напълно компютризирани и без холофункции.
Под тях почти в ямата седяха учените без степени — на прости столове с груб дизайн. Най-старите — най-близо до средата на залата; на външния ред инструкторите и асистентите — на прости пейки без никаква компютъризация. Юго седеше там намръщен — просто се чувстваше не на място.
Хари винаги бе смятал, че това е или достойно за гняв, или ужасно смешно — в зависимост от настроението си — това, че един от най-продуктивните членове на отдела, Юго, имаше такъв нисък статут. Но то бе истинската цена на пазенето на психоисторията в тайна. Тази болка той се опитваше да успокои, като бе дал на Юго свестен кабинет и разни други глезотии. Юго сякаш почти не го беше грижа за статута, защото вече се бе издигнал толкова високо. При това без да се явява изобщо на изпитите за гражданска служба.
Днес Хари реши да си позволи една малка пакост.
— Благодаря ви за присъствието, колеги. Имаме да обсъдим много административни въпроси. Юго?
Разнесе се шумолене. Очите на Юго се разшириха, но той бързо се изправи и се изкачи на ораторската платформа.
Хари винаги избираше друг председател, макар че събранията ги свикваше той — избираше часа, определяше дневния ред. Знаеше, че някои го смятат за властна личност просто по силата на дълбоките му познания.
Това беше обичайна грешка — да бъркаш знанието с властта. Бе установил, че ако той председателства, твърде малко се опонира на собствените му възгледи. За отворени дискусии трябваше да седи, да слуша и да си води бележки, като се намесва само в ключовите моменти.
Преди години Юго го попита — защо, но Хари само бе махнал с ръка.
— Не ставам за лидер — бе казал. Юго го изгледа неразбиращо въпросително: „Ти кого смяташ, че можеш да преметнеш?“
Хари се усмихна на себе си. Някои от професорите мърмореха и си разменяха погледи. Юго подхвана дневния ред — говореше бързо със силен, ясен глас.
Хари се облегна и забеляза как постепенно уважаемите му колеги бяха обхванати от раздразнение. Мръщеха носове на широкото произношение на Юго. Един измърмори на друг:
— Далит! — а онзи му отговори:
— Парвеню!
Чувстваха се „понаритани“, както се изразяваше някога баща му. А Юго вече бе опитал какво е да ръководиш този отдел.
В края на краищата тази работа с Първия министър можеше да се закучи и да има нужда от заместник.
4.
— Скоро трябва да тръгваме — подметна Хари, докато си драскаше в бележника.
— Защо? Приемът ще започне чак след сто години — тя много внимателно приглади роклята си и се огледа критично.
— Искам да се поразходя дотам.
— Приемът е в сектора на дахвитите.
— Много ме ободри.
Тя се напъха в свръхтясната рокля с доста усилия.
— Ще ми се модата да не беше точно такава.
— Тогава си облечи нещо друго.
— Но Ти за първи път ще присъстваш на императорски прием. Редно е да изглеждаш възможно най-добре.
— Превод: ти изглеждаш възможно най-добре и стоиш до мен.
— А ти си облякъл просто работните си дрехи от Стрилинг.
— Подходящи са за случая. Искам да покажа, че все още съм просто професор.