Тя се потруди още по роклята и най-накрая се обади:
— Знаеш ли, някои мъже обичат да гледат женските приготовления.
Хари я наблюдаваше как се напъхва в последната част на прилепналия ансамбъл в кехлибарено и синьо.
— Разбира се, искаш да ме възбудиш докрай и така да изкарам целия прием.
Тя се усмихна дяволито.
— Точно това искам.
Той се отпусна в креслото и въздъхна театрално.
— Матистиката е по-фина муза. И по-малко настоятелна.
Дорс го замери с обувка, която мина на сантиметър от него. Хари се ухили.
— По-леко, че специалните ще се втурнат да ме защитават. Тя вече нанасяше финалните щрихи, а после го погледна озадачено.
— Още по-разсеян си от обикновено.
— Както винаги, опитвам се да напъхам научната си работа в кътчетата и пукнатините на живота.
— Обичайният проблем? Кое е важното в историята?
— Бих предпочел да узная кое не е.
— Съгласна съм, че обичайният мегаисторически подход, икономиката, политиката и останалото не са достатъчни.
Хари вдигна поглед от бележника си.
— Някои историци смятат, че за да се разберат големите закони, които ръководят обществото, трябва да се вземат под внимание дребните правила в него.
— Познавам тази идея — Дорс изкриви устни със съмнение. — Малките правила и големите закони. А какво ще кажеш да го опростим? Може би законите са само сборът от всички правила?
— Разбира се, че не са.
— Дай пример — настоя тя.
Искаше му се да поразмисли над това, но тя нямаше да отлага. Сръга го в ребрата.
— Дай пример!
— Добре. Ето ти едно правило: когато и да намериш нещо, което ти харесва, запаси се за цял живот, защото няма как да не спрат производството.
— Това е абсурд. Майтап.
— Не е кой знае какъв майтап, но е вярно.
— Е, а ти спазваш ли го?
— Разбира се.
— Как?
— Спомняш ли си първия път, когато погледна в шкафа ми?
Тя примигна. Споменът го накара да се усмихне. Тя бе надзърнала внимателно, а после бе плъзнала встрани голямата, но лека като перце врата. В правоъгълната решетка от рафтове дрехите бяха подредени по вид и по цвят. Дорс бе ахнала.
— Шест сини костюма. Поне дузина подплатени обувки, всичките черни. И ризи! Бели, маслинени, някои червени. Поне петдесет! Толкова много — и всичките еднакви.
— И точно такива, каквито обичам — бе й казал той. — Нямам проблем с избора на дрехи сутрин. Просто бъркам и вадя.
— А аз си мислех, че обличаш едни и същи дрехи дни наред. Той бе вдигнал вежди с отвращение.
— Едни и същи? Искаш да кажеш, мръсни дрехи?
— Е, когато не са се преобличали…
— Аз се преобличам всеки ден! — Споменът го накара да се усмихне, а после добави: — Значи аз всеки ден се обличам с едно и също, защото така ми харесва. А ти няма вече да намериш такива дрехи по магазините.
— Така си е — тя пипна плата на ризите му. — Излезли са от мода преди поне четири години.
— Виждаш ли? Правилото действа.
— За мен седмицата е двайсет и една възможности да се облека по различен начин. За теб — досадно задължение.
— Пренебрегваш правилото.
— Откога се обличаш така?
— Откакто открих колко време губя в колебание какво да облека. А дрехите, които наистина харесвах, рядко намирах в магазините. Накрая реших генерално и двата проблема.
— Невероятен си.
— Просто съм систематичен.
— Ти си маниак.
— Ти съдиш, а не поставяш диагноза.
— А ти си сладур. Смахнат, но сладур. Сигурно двете вървят заедно.
— Това също ли е правило?
Тя го целуна.
— Да, професоре.
Неизменният екран от специалните войски се оформи около тях в мига, когато излязоха от апартамента. Засега двамата с Дорс едва бяха дресирали войниците да им позволяват поне уединението в самостоятелен клин в спускателната тръба.
Гравиасансьорът всъщност изобщо не беше чудо на гравитационната физика: в основата му беше напредъкът на електромагнетизма. Всеки миг над хиляда електростатични полета го поддържаха, докато преминаваше през сложни неравновесия на зарядите. Усещаха ги как играят в косите им — леки жегвания, които се плъзгаха по кожата, докато конфигурациите на полетата си го препредаваха от ръка на ръка и всяка го снишаваше с безкрайно малка величина по шахтата.
Щом пристъпиха навън тринайсет етажа по-нагоре, Дорс прокара през косата си гребен с програмиран заряд. Той изпращя и послушно оформи прическата й: „елегантна фризура“.
Влязоха в широк коридор, покрай който се нижеха магазини. Хари обичаше местата, където можеше да вижда на разстояние над сто метра.
Движеха се бързо, защото нямаше никакво напречно движение. В средата на платното имаше плъзгащ се тротоар точно в тяхната посока, но те тръгнаха покрай витрините и зяпаха, докато полека вървяха.