За да се придвижи странично, човек просто трябваше да се качи едно ниво по-нагоре или по-надолу с асансьора или ескалатора, после да стъпи на подвижна пътека или да влезе в робопод. По коридорите от двете страни вървяха пътеки в двете посоки. Тъй като нямаше завои наляво и надясно, рядко се случваха пътни произшествия. Повечето хора вървяха пеш там, където това беше практично — за тренировка и заради неоспоримото вълнение, което предизвикваше самият Трантор. Както и заради постоянния стимул от срещи с хора, идеи и култури, които се търкаха една о друга в продуктивно триене. И Хари не беше имунизиран срещу това, макар че в прекалени дози то в известна степен губеше аромата си.
Хората по площадите и парк-хексагоните бяха облечени по модата на двайсет и петте милиона свята. Той виждаше самооформящи се „кожи“ на животни, които надали биха могли да наподобят митичния кон. Покрай тях мина мъж в клин с процепи на хълбоците, разкриващи кожа на сини райета, които постоянно се събираха и разглаждаха. Кокалеста жена беше облечена в корсет от лица с отворени устни, всяка от които налапала гърда със зърно от слонова кост — наложи се да погледне още веднъж, за да се увери, че не са истински. Момичета в дрехи със скандални кройки се изнизаха шумно край тях. Дете — или може би нормален обитател на някоя планета със силна гравитация? — свиреше на фотозитер и прокарваше пръсти по лазерните му лъчи.
Специалните се разпръснаха във ветрило и капитанът им дотича при тях.
— Тук не можем да ви покриваме добре, господин академик.
— Това са обикновени хора, а не убийци. Няма как да се досетят, че ще съм тук.
— Щом императорът казва да ви покриваме, ние го правим.
— Аз ще се справя със заплахите отблизо — тросна му се Дорс. — Способна съм, уверявам те.
Устата на капитана се изкриви в кисела гримаса, но той изчака и се обади колебливо:
— Чувал съм за нещо такова. И все пак…
— Накарайте хората си да използват своите детектори вертикално. Оформен заряд от горния или долния слой би могъл да ни уцели.
— Хммм… да, мадам — и той изтопурка нататък.
Преминаха покрай ажурните стени на Фархахалския квадрант. Някакъв богаташ в древността бил обзет от идеята, че докато имението му стои недовършено, и той нямало да „свърши“ — ще рече, да умре. И винаги, когато поредната пристройка вървяла към приключване, той поръчвал нова. Най-накрая плетеницата от стаи, пътеки, сводове, мостове и градини се превърнала в несвързана сбирщина, натъпкана във всяка една пукнатина на оригиналния, доста прост архитектурен план. А щом Фархахал най-накрая взел, че наистина „свършил“, макар че поредната кула била недостроена, свадите между наследниците и адвокатите обирджии с огромните такси довършили квадранта. Сега той представляваше зловонен зайчарник, посещаван само от хищници и непредпазливци.
Специалните се придвижиха плътно до тях, а капитанът настоя да вземат робопод. Хари неохотно се съгласи. Дорс имаше онзи съсредоточен вид, който означаваше, че е разтревожена. Понесоха се мълчаливо по тъмните тунели. Имаше две спирки и на ярко осветените станции Хари забеляза плъховете, които бягаха да се скрият, когато робоподът спираше. Той безмълвно ги посочи на Дорс.
— Бррр — обади се тя. — Човек би си помислил, че в самия център на Империята не могат да се справят с плъховете.
— Не и сега — отговори Хари, макар и да подозираше, че плъховете са се плодили тук и в най-добрите времена на Империята. На тях не им пукаше особено от великолепието.
— Предполагам, че те са наши спътници от време оно — рече мрачно Дорс. — Няма свят, който да е свободен от тях.
— В тези тунели робоподите за далечни разстояния летят толкова бързо, че от време на време моторите засмукват по някой плъх.
— Това би предизвикало авария и дори робоподът може да катастрофира — нервно произнесе Дорс.
— Ама и на плъховете не им е весело.
Преминаха през сектор, чиито жители се отвращаваха от слънчевата светлина — дори и от мижавите лъчи, които се процеждаха през етажите по тръбните излъчватели. Исторически погледнато, обясни му Дорс, това бе възникнало от страха от ултравиолетовите лъчи, но фобията бе станала непреодолима.
Подът забави ход и мина по висока рамка над открити гъмжащи сводове. Тук нямаше осветителни шахти за естествена светлина, а само изкуствено фосфорно осветление. Официалното име на този сектор беше Каланстромония, но гражданите му по всички светове ги знаеха като таласъмите. Те пътуваха рядко, а бледите им лица се открояваха сред тълпата. Като ги гледаше отгоре, на Хари му приличаха на рояци личинки, хранещи се с гнилоч в тъмното.