Императорският прием за Зоните се провеждаше в един купол в сектора Джулийн. Двамата с Дорс влязоха заедно със специалните, които сториха път на петима мъже и жени, облечени в абсолютно ненабиващо се на очи делово облекло. Те кимнаха на Хари, а после сякаш го забравиха и тръгнаха надолу по широката рампа, докато си бърбореха.
На главния вход една жена придаде твърде голямо значение на влизането му. Отгоре му се спусна облак от музика — аранжимент на химна на Стрилинг, внимателно смесен със симфонията „Хеликон“. Това привлече вниманието на тълпата долу — точно онова, което той не искаше. Екип от протокола гладко пое стражата и ги съпроводи до някакъв балкон. Той се зарадва на възможността да се наслади на гледката.
От върха на купола се откриваше смайващ изглед. Спирали се спускаха към далечни плата с едва различаващи се гора и пътеки. Хилядолетия тамошните насипи и градини бяха привличали зрители, включително, както му каза гидът, и 999 987 самоубийци, всичките — внимателно документирани векове наред.
Сега, когато броят им наближаваше милион, продължи с охота гидът, опити за самоубийство имаше на всеки час. Същия този ден бяха спрели някакъв мъж точно на перваза — облечен в холокостюм с крещящ цвят, програмиран, след като се разбие, да запали надпис: „Аз бях милионният!“
— Май страшно им се иска — заключи гидът с, както му се стори на Хари, някаква гордост.
— Е — отговори Хари, за да се отърве от него, — самоубийството е най-искрената форма на самокритика.
Гидът кимна мъдро и невъзмутимо добави:
— Освен това може би чувстват, че допринасят за нещо. Това сигурно е утешение.
Екипът от протокола бе планирал предварително орбитата на обиколката му из приемната зала. Запознай се с X, поздрави Y, поклони се на Z.
— Не казвайте нищо за кризата в зона Юдена — посъветва го една помощничка. Беше лесно, защото така и така не беше чувал за нея.
Предястията бяха отлични, храната, която последва — още по-добра (или поне така му се стори — нали предястията служеха точно за това), а после той взе стим, поднесен му от разкошна жена.
— Можеш да си прекараш цялата вечер, само като кимаш, усмихваш се и се съгласяваш с хората — забеляза Дорс след половин час.
— Изкушаващо е да правиш само това — прошепна Хари, щом последваха лейтенанта от протокола към следващата групичка фигури от Зоните. Въздухът в огромния задимен купол тегнеше от напреднали преговори и сключени пазарлъци.
Императорът пристигна страшно помпозно. Първо щеше да окаже традиционната едночасова почит, а след това според древния обичай да си тръгне, докато на всички останали това все още не им е позволено. Хари се зачуди дали някога, в разгара на някой интересен разговор, на императора не му се е искало да поостане. Клеон обаче беше добре обучен да императорства, така че този въпрос изобщо не бе повдиган досега. Клеон поздрави темпераментно Хари, целуна ръка на Дорс, а след две минути сякаш загуби всякакъв интерес към тях и заедно с антуража си се придвижи към следващия кръг от очакващи лица.
Поредната група на Хари се оказа по-различна. Не беше обичайната смес от дипломати, аристократи и нервни прислужници в кафяви дрехи, а високопоставени лица.
— Влиятелни хора — прошепна му лейтенантът.
В средата на кръга стоеше огромен мускулест мъж, а дузина лица около него унесено поглъщаха всяка негова дума. Лейтенантът по протокола се опита да ги измъкне покрай него, но Хари го спря.
— Това е…
— Бетан Ламурк, сър.
— Знае как да владее тълпата.
— Наистина, сър. Бихте ли желали да ви представя официално?
— Не, само искам да послушам.
Открай време беше добра идея да прецениш опонента си, преди да е разбрал, че го наблюдаваш. Бащата на Хари го бе научил на този номер точно преди първото му матистично състезание. Тези техники не бяха успели да спасят баща му, но вършеха работа в по-спокойната академична горичка.
Черната коса на Ламурк се нахвърляше върху широкото му чело като клещовидна атака — два остри клина стигаха почти до краищата на веждите му. Очите под рунтавите вежди бяха доста раздалечени и пламтяха напрегнато сред мрежата от усмихнати бръчици. Тънкият нос сякаш сочеше най-гордата му черта — уста, сглобена от изменчиви части. Долната устна беше извита в нагла усмивка. Горната, тънка и мускулеста, се спускаше надолу в извивка на ръба на самодоволството. Личеше, че горната всеки миг може да захлупи долната и рязко да смени настроението — обезпокояващ ефект, който не би се получил по-добре, ако сам го бе изработил.