Но защо ли го правят спонтанно?
— Хората — изведнъж Хари се изправи. — Точно те ни липсват.
— А?! Ти сам си доказал — спомняш ли си? — Редукционистката теорема: индивидът няма значение.
— Няма. Но хората имат. Нашите двойни уравнения ги описват като маса, но не знаем критичните драйвери.
— Всичко това е скрито в данните.
— Може би не е. Ами ако бяхме не примати, а огромни паяци? Дали психоисторията щеше да изглежда по същия начин?
Юго набърчи чело.
— Ами… ако данните са същите…
— Данните за търговията, войните, статистическите данни за населението? Нямаше да има значение, ако брояхме паяци, а не хора.
Юго поклати глава, навъси се — не му се искаше да признае нещо, което би преобърнало дългогодишна работа.
— Трябва да го има там.
— Идваш тук, за да научиш подробности за това какво правят богатите и прочутите по пиршествата си — това къде го има в уравненията?
Устата на Юго се изкриви в раздразнение.
— Това пък изобщо няма значение.
— Кой го е казал?
— Ами историята…
— … се пише от победителите — това донякъде е вярно. Но откъде великите генерали вземат мъже и жени, които да газят из замръзналата кал? И кога не биха газили?
— Никой не знае.
— Трябва да го узнаем. Или по-скоро уравненията трябва да го узнаят.
— Как?
— Не знам.
— Да отидем при историците?
Хари се разсмя. Той споделяше презрението на Дорс към повечето нейни колеги. Моментната мода в изучаването на миналото беше въпрос на вкус, а не на данни.
Някога си бе мислил, че историята е просто ровичкане в мухлясали киберфайлове. Значи ако Дорс му покажеше как да лови данни — независимо дали кодирани в древни феритни цилиндри, полимерни блокове или нишки, — тогава той щеше да има здрава основа за математиката. Не прибавяха ли Дорс и другите историци просто още една тухла знания към все по-нарастващия монумент?
Сегашната мода обаче беше да се подрежда миналото по вкус. Групировки се бореха за древността — „тяхната“ история срещу „нашата“. Процъфтяваха всякакви безумни идеи. Спиралоцентриците поддържаха тезата, че историческите сили се разпределят по ръкавите на галактиката, докато Централно фокусираните твърдяха, че Галактическият център е истинската среда за разпространение на причини, тенденции, движения, еволюции. Технократите спореха с Естествениците, според които вродените човешки качества предизвикваха промените.
Сред милиардите факти и бележки под линия специалистите виждаха и как сегашната политика се отразява в миналото. Тъй като настоящето се разцепваше и трансфигурираше, като че ли нямаше смисъл да се правят съпоставки извън самата история — наистина ненадеждна платформа, особено когато човек осъзнаеше колко много тайнствени пропуски има в архивите. Всичко това изглеждаше на Хари по-скоро като мода, отколкото като основа за нещо. Нямаше неоспоримо минало.
Онова, което сдържаше центробежните сили на релативизма — нека аз да си имам своя гледна точка, ти — също, — беше арена на широко съгласие. Повечето хора сякаш смятаха, че Империята, общо взето, е нещо добро. И че дългите периоди на стазис са най-добрите, защото промяната винаги искаше жертви. Че извън конкуриращата се тълпа, макар че разните групировки си крещяха една на друга разни неща, които бяха най-вече семейни истории, си струваше човек да проумее откъде е минавало човечеството и какво е направило.
Но тук съгласието свършваше. Малцина като че ли ги беше грижа накъде отива човечеството или дори Империята. Хари беше започнал да подозира, че темата се пренебрегва в полза на „твоята история срещу моята“, защото повечето историци несъзнателно се ужасяваха от бъдещето. Те усещаха в душата си упадъка и знаеха, че зад хоризонта не се крие поредната промяна, последвана от стазис, а катастрофа.
— И какво ще правим? — Хари се усети, че Юго го казваше за втори път. Пак се беше отнесъл.
— Ами… не знам.
— Да прибавим нов термин за първични инстинкти?
Хари поклати глава.
— Хората не се ръководят от инстинкти. Но се държат като хора — като примати, предполагам.
— Значи… там трябва да търсим?
Хари вдигна ръце.
— Признавам. Усещам, че тази линия на логиката отвежда нанякъде — но не мога да й видя края.
Юго кимна и се усмихна.
— Ще се види, като узрее.
— Благодаря. Не ме бива много за сътрудник, знам. Твърде съм мрачен.
— Хей, няма значение. Понякога трябва да се мисли на глас — само това е.