— А новите здравни доклади? Трябва ли императорът да въведе на Трантор задължителни физически упражнения?
— Не им обръщайте внимание — рече Хари.
Деканът се усмихна и помаха към камерите.
— Просто си вършат работата.
— Какво е това за упражненията? — попита Хари.
— Установили чрез изследване, че електростимулацията по време на сън не развивала мускулите така добре, както старомодната гимнастика.
— Не е изненадващо. — Като малък бе работил на полето и идеята за електростимулацията по време на сън никога не му бе харесвала.
Репортерите напредваха и ревяха въпроси:
— Какво мисли императорът за това, което казахте на Ламурк?
— Вярно ли е, че жена ви не иска да ставате Първи министър?
— А Демерзел? Къде е той?
— Ами Зоналните диспути? Може ли императорът да направи компромис?
Една жена се втурна напред.
— Как се упражнявате?
— Упражнявам се в сдържаност — злъчно отговори Хари, но смисълът мина покрай ушите й, тя само примигна.
На влизане в главната зала Хари си спомни, че трябва да извади визокуба и да го подаде на управителя. Няколко триизмерки винаги улесняваха разговора.
— Голяма навалица — отбеляза той, щом двамата с декана заеха местата си в президиума над седалките.
— Присъствието е задължително. Всички членове са тук — и деканът пусна усмивка към мнозинството. — Исках да съм сигурен, че изглеждаме добре пред репортерите навън.
Хари изкриви устни.
— Как се проверява кой е налице?
— Всички имат точно определени седалки. Щом седнат, присъствието им се отчита, ако вграденият идентификационен белег съвпада с индекса на седалката.
— Колко усилия само за да накараш хората да присъстват.
— Длъжни са! За тяхно добро е. И за наше.
— Те са пълнолетни — иначе защо ще им позволяваме да учат предмети за напреднали? Нека те си решават кое е добро за тях.
Деканът присви устни и стана да открие събранието. След това Хари започна:
— Сега, след като официално присъствието ви е отчетено, благодаря ви, че ме поканихте — с това приключвам с официалното си обръщение.
Разнесе се шум на изненада. Хари огледа залата и я остави да утихне. После тихо рече:
— Не обичам да говоря пред хора, които нямат избор дали да слушат, или не. Сега аз ще седна, а всеки, който иска да напусне, е свободен да го направи.
И той седна. Аудиторията забръмча. Неколцина се изправиха да си вървят. Другите студенти ги освиркаха. Щом отново стана да говори, завикаха „ура“.
Публиката никога не бе толкова спонтанна. И той се възползва максимално, като произнесе звънка реч за бъдещето на… математиката. Не на тленната империя, а на прекрасната и вечна математика.
8.
Служителката от Министерството на преплитащите се култури погледна към него покрай носа си и заяви:
— Разбира се, трябва да имаме принос от вашата група.
Хари поклати невярващо глава.
— Сензо…?
Тя оправи официалния си костюм, като се изкипри в креслото за гости.
— Това е програма за напреднали. Всички матисти са задължени да предадат творбите си.
— Ние сме съвсем некомпетентни, за да композираме…
— Разбирам колебанията ви. И все пак според нас в министерството тези сензосимфонии ще са точно онова, което би вдъхнало енергия на… ъ-ъ… ами на една форма на изкуството, която не показва особен прогрес.
— Нещо не схващам.
Тя му пусна съвсем неубедителна, бомбастична усмивка.
— Според начина, по който ние си представяме този нов вид сензосимфония, артистите — исках да кажа, матистите — ще трансмогрифират основни структури на мисълта, като например Евклидовите концептуални построения, или да трансфинират установени теоретични постулати. Те ще бъдат преработени от арт-стрейнър…
— Което е…?
— Компютърен филтър, който разпределя концептуални модели в широка подборка от сензорни магистрали.
Хари въздъхна.
— Разбирам.
Тази жена имаше власт и беше длъжен да я слуша, финансирането на психотеорията му беше сигурно — идваше от личната щедрост на императора. Но факултетът в Стрилинг не можеше да пренебрегва нито императорския „художествен съвет“, нито лакеите му като тази тук, пред него. Това беше то художественици.
Университетите, развиващи научни изследвания, далеч не бяха спокойни и вглъбени пещери на тихо зададените въпроси — това си беше напрегнат, състезателен маратон под налягане. Заслугократите — и учени, и изследователи — работеха дълги часове, имаха здравни проблеми, свързани със стреса, висок процент на разводите и малцина потомци. Те накълцваха постигнатите резултати на хапки в преследване на най-малката годна за публикация единица, за да увеличат списъка на публикациите.