Юго настоя:
— Добре, но и съдилищата са срещу нас.
— Дал сега е най-големият сектор. Ще получавате справедливост навреме.
— Точно време нямаме. Орязват ни — цели блокове.
Хари дълбоко ненавиждаше обичайната кръгова логика на политическите ежби и затова се опита да призове у Юго матиста:
— Всички съдебни корпуси са уязвими за блоковия контрол, приятелю. Да предположим, че в съда има единайсет съдии. Сплотена група от шестима съдии може да решава всичко. Те могат да се срещат тайно и да се договарят за онова, което мисли болшинството от тях, а след това, когато гласуват всичките единайсет, да гласуват като блок.
Юго изкриви уста.
— Висшият трибунал наброява единайсет съдии — това ли искаше да ми кажеш?
— Това е общ принцип. Дори и по-дребномащабни схеми сработват. Да предположим, че четирима от Висшия трибунал са се срещнали тайно и са се договорили да гласуват за тяхното си. Тогава ще гласуват ан блок в първоначалния заговор на шестимата. И така четиримата ще предрешат изхода от гласуването на всичките единайсет.
— По дяволите, по-зле е, отколкото мислех! — възкликна Юго.
— Мисълта ми е, че всеки определен брой представители може да бъде корумпиран. Това е общата теорема за метода.
Юго кимна, а после за учудване на Хари се впусна да изрежда тегобите и униженията, изсипали се върху далитите от ръцете на властващото мнозинство в Трибунала, Съветите — висш и низш, Директорията на диктата…
Безкрайният занаят — властта. Ама че досада!
Хари осъзна, че начинът му на мислене е далеч-предалеч от трескавите изчисления на Юго и още по-далеч от този на лукави типове като Ламурк. Как би могъл да се надява да оцелее като Първи министър? Не го ли виждаше императорът?
Той кимна, сложи си маската на замислен слушател и се остави изображенията по стените да го успокоят. Продължаваха да се спускат по дългата циклоидна извивка на гравиасансьора.
Този път думата подхождаше. По-голямата част от пътуванията на дълги разстояния в Трантор всъщност се осъществяваха под Трантор по крива, която оставяше возилото им да се спуска единствено под гравитацията, поддържано от магнитни полета на някакъв си пръст разстояние от стените на тръбите. Падане в черен вакуум без прозорци. Но пък стените притъпяваха всякакъв страх от падане.
Зрялата технология беше дискретна, проста, лесна, тиха, греховно класическа, дори дружелюбно настроена — докато използването й си оставаше очевидно като чук, а ефектът й — лек като триизмерка. И тя, и онзи, който я използваше, се бяха научили взаимно на разни неща.
Около двамата с Юго се носеше гора. Мнозина на Трантор живееха сред дървета, скали и облаци както някога. Ефектът не беше реален, но и нямаше нужда да бъде. „Сега ние сме дивите“ — помисли си Хари. Човеците бяха създали лабиринтите на Трантор, за да утолят дълбоко скритите си нужди, така че третото око се чувстваше, сякаш надзърта в парк. Технологията излизаше на преден план, само когато я призоваваха като вълшебен дух.
— Ей, имаш ли нещо против да го угася? — въпросът на Юго прекъсна унеса му.
— Дърветата ли?
— Да бе, откритото, нали знаеш.
Хари кимна и Юго превключи на изглед от алея без видими далечни разстояния. Мнозина транторианци се изнервяха от големите пространства или дори от близките им изображения.
Бяха се изравнили и скоро започнаха да се издигат. Хари се почувства притиснат в креслото, което го обви удобно. Движеха се с висока скорост — той го знаеше, но не си личеше. Леките пулсации на магнитното гърло добавяха скорост, докато се издигаха, а гравитацията поддаваше и ги отнасяше.
Щом стигнаха в Кармондианския сектор, стражата ги приближи по-плътно. Тук не беше елитна университетска територия. Екстериорът се ограничаваше с малко сгради, така че дизайнът се съсредоточаваше върху вътрешната гледка: стърчащи склонове, въздушни трансекти, издигащи се туловища от кован метал и мускулесто влакно. Но сред тази ведра архитектура се блъскаше и пенеше тълпа на сърдити вълни.
По една велосипедна алея горе непрекъснат поток от велосипедисти теглеше ремаркета. По тесните тротоари се тълпяха обемни машини, лъскащи меса, кутии и натрупани стоки — всичките предназначени за най-близкия купувач. Ресторантите не бяха нищо повече от горещи плочи, наобиколени от мънички масички и столчета — всичките наблъскани по тротоарите. Бръснарите си вършеха работата на пътя и обработваха клиента, докато някой просяк му разтриваше стъпалата срещу дребна монета.
— Като че ли е доста… оживено — дипломатично изкоментира Хари, докато хващаше цаката на далитската кухня.