— Да, не е ли върхът?
— Просяците и уличните търговци са обявени извън закона от последния император. Поне така си мислех.
— Точно така — ухили се Юго. — Да си нямаш работа с далити. Преместихме сума ти народ в този сектор. Хайде, че съм гладен.
Беше рано, но ядоха на крак — ароматът ги беше примамил да влязат точно в това ресторантче. Хари опита „трепач“, който се затърчи в устата му, после избухна в опушен, тъмен вкус, доста пикантен, стопявайки се накрая в горчиво-сладък привкус. Охраната доста нервничеше — стърчаха наоколо сред претъпканата, оживена врява. Бяха свикнали на по-пищна обстановка.
— Тук наистина всичко кипи — отбеляза Юго. Обноските му се бяха върнали в хамалските му дни и говореше с пълна уста.
— Далитите имат дарба да се ширят — отбеляза Хари.
Високата им раждаемост ги тласкаше към други сектори, където връзките им с Дал носеха нови инвестиции. Той харесваше неугасващата им енергия; напомняше му за малобройните градове на Хеликон.
Беше моделирал всичко на Трантор в опит да го използва като сбита версия на Империята. Напредъкът му се дължеше на факта, че се отучваше от конвенционалните мъдрости. Повечето икономисти гледаха на парите като на просто притежание — първично, линейно властово отношение. Но Хари откри, че те са течност — хлъзгава и бърза, винаги преливаща от една ръка в друга и смазваща инерцията на промяната. Имперските аналитици бяха объркали кипящото течение със статичен жетон.
Приключиха и Юго го натика в някакъв подземен вход. Поеха по криволичеща пътека, оживявана от шум, миризми и жизненост. Тук подреденото улично движение се разпадаше. Вместо целият пласт да е еднопосочен, местните улици се пресичаха под остри и тъпи ъгли, рядко и под прав ъгъл. Юго смяташе кръстовищата за груби прекъсвания.
Преминаваха съвсем близо покрай сградите, спряха и излязоха да се поразходят към плъзгащата се пътека. Охраната ги следваше по петите. Без всякакъв преход Хари се намери сред пълен хаос. Обви ги дим и остра воня едва не го накара да повърне.
Капитанът от специалните войски му извика:
— Стойте долу! — и нареди на хората си да се въоръжат с анаморфин. Навсякъде по тях щръкнаха дула.
Димът размътваше фосфорните светлини горе. През влажната мараня Хари видя плътна стена от хора, която прииждаше към тях. Излизаха от странични улички и входове и сякаш всички се бяха юрнали към него. Охраната изстреля заряд към масата. Неколцина рухнаха. Капитанът хвърли една туба и газта избухна по-нататък. Беше преценил идеално всичко: въздушните течения отнесоха дима към тълпата, а не към Хари.
Но анаморфинът нямаше да ги спре. Две жени се втурнаха покрай Хари, понесли изкъртени от улицата павета. Трета замахна към Хари с нож и капитанът я простреля със стрела. После към охраната се втурнаха още далити и Хари успя да схване смисъла на крясъците им: несвързан с нищо гняв срещу „бракмите“.
Идеята в първия момент му се стори толкова невероятна, затова реши, че сигурно му се е счуло. Това притъпи вниманието му и когато отново погледна към прииждащата тълпа, капитанът беше рухнал на земята, а към него напираше мъж с нож в ръка.
Каква беше връзката между всичко това и бракмите, беше пълна загадка, но Хари нямаше време за нищо освен да отстъпи встрани и да изрита мъжа право в коляното.
По рамото болезнено го удари бутилка, отскочи и се разби на тротоара. Един мъж завъртя верига и замахна към главата му. Наведе се. Веригата изсвистя над него, Хари се хвърли към мъжа и го блъсна силно. Двамата — заедно с още двама — се строполиха на земята — псуваща, бъхтеща се маса. Едра сачма се заби в корема на Хари.
Той се претърколи, пое си задъхано въздух и съвсем ясно, само на метър-два от себе си видя как един мъж уби друг с дълъг, крив нож.
Муш — раз — муш. Всичко ставаше в пълно мълчание, като в сън. Хари ахна и се разтрепери — виждаше всичко като на забавен кадър. Трябваше да откликне храбро, знаеше го. Но това просто го вцепеняваше…
… а после усети, че се е изправил на крака — изобщо не помнеше как е попаднал там — и се сблъска с мъжа, който от доста време не бе се къпал.
После мъжът изчезна, отнесен от кипящата тълпа.
Още един внезапен скок — и той се оказа обкръжен от охраната си. По тротоара бяха проснати безжизнени тела. Други стискаха окървавените си глави. Крясъци, тътен…
Нямаше време да се досети какво ли оръжие им бе причинило всичко това — войниците вече изтикваха двамата с Юго и цялата случка потъна в неизвестността като някое тривизионно предаване, което си мярнал и нетърпеливо отминал.